Дори не ми хрумна да го упрекна за това. Прекалено радостна бях да го видя отново жив и здрав. Исках да си върна него, и без това никога не бях държала много на военачалника. Направих всичко по силите си, за да бъде завръщането му приятно, и му демонстрирах любовта си.
Макар да имаше много поводи за празнуване около Коледа и Нова година, най-важното събитие сега бе празникът на победата. Бяхме си върнали Прага, Бохемия отново беше наша. Цяла Европа трябваше да осъзнае този факт.
След като се бях научила да яздя заради унгарската коронация, обикнах този спорт и по-специално състезанията по ловкост на кон. Най-много харесвах „Въртележката": надпреварата между ездачи, при която се стреля по турски глави, нанизват се обръчи на пика или се танцува кадрил с благородни коне — една извънредно забавна имитация на средновековен турнир.
В този случай обаче ездачите в Зимната школа по езда в „Хофбург" не бяха облечени в броня мъже върху разкошно украсени бойни коне, а най-грациозните, най-умелите дами измежду моите придворни, яхнали благородни чистокръвни жребци. Кой празник бе по-подходящ да демонстрира на враговете ми способностите на една владетелка? Макар маршалът на двореца да кършеше ръце, понеже почти нямаше време за подготовка, аз разпратих поканите за „Дамската въртележка" на втори януари.
Почти бях сигурна, че очаквам шестото си дете, но въпреки това не позволих да ме откажат от участие в забавата. Подбрах си дамско седло и се въздържах от по-дивите игри — не исках да рискувам да падна.
— Въпреки това си е чисто лекомислие — безмилостно ме смъмри майка ми, щом узна за намеренията ми. — Предизвиквате съдбата, Тереза. Бог ще ви накаже за тази лудория.
— Бог има по-важни неща за вършене, майко — отвърнах с респект, но и с увереността, която по принуда бях придобила. — В последно време имаше толкова малко поводи за празнуване, че Бог няма да ме накаже, ако се позабавлявам.
Майка ми си замълча и предпочете да не спори повече с мен — знак, че позициите ми в двора и в семейството се бяха променили. Понякога сама се чудех на този факт. Както всичко на този свят, и той имаше две страни: от една страна ме осъждаше на самота, защото не можех да обсъдя дори с Франц и със сестра ми някои неща, които ми минаваха през ума. От друга страна ми даваше авторитета да устроя тази прекрасна „Дамска въртележка". Безброй бродирайки и майсторки на бонета си избодоха очите по цели нощи на светлината на свещите, за да приготвят навреме за събитието сензационната ми пурпурна роба. Рокля, подходяща както да смае посланиците и шпионите, така и да омагьоса Франц. Ако му завъртя главата, няма да поиска отново да напусне Виена.
Кулминация на състезанията беше „Мушкането на турци". Целта му беше да напомни за победата над турците, която дължахме на покойния принц Ойген. С развяваща се пола и с украсена пика в ръката аз галопирах върху дамското седло право към фигурите-мишени, сякаш се налагаше отново да се кача на унгарския Коронационен хълм. В крайна сметка надиграх всички останали амазонки, а дамите и господата от двора се навеждаха от ложите си, за да аплодират спортната си владетелка.
Леко задъхана, но преливаща от щастие, приех овациите и погледнах Франц.
— Виждаш ли, Франсоа, така трябваше да процедираш с французите, тогава отдавна щяха да са отново във Франция и никога повече да не посмеят да прекосят границата.
За кратко по лицето му сякаш премина сянка, после той се усмихна и целуна десницата ми.
— Не се съмнявам нито за миг в това, светлейша ми съпруго. Под тази очарователна рокля се крие тяло на богиня и сърце на боец.
Комплиментът ми се хареса. Днес разбирам двусмислието му. Ако се бях позамислила върху него, може би някои неща щяха да се случат другояче.
Виена, февруари 1743 — февруари 1744 година
От все сърце обичам Резерл…
1743 година започна под добър знак. Цяла Виена сметна победата ми в турнира с промушването на турци за добра поличба. Скоро Бавария и Франция щяха да бъдат принудени да седнат на масата за преговори. Сега, когато короната и империята вече не се намираха в непосредствена опасност, бях в настроение да отдам дължимото на забавните моменти от годината заедно с целия си двор. Исках да докажа на света, че Виена все още е бляскав имперски град. Нищо, че баварецът носеше короната — нали имперският орел се рееше над моята столица!
Кевенхюлер, към чиито задължения на дворцов маршал спадаше и режисирането на важни празненства и протоколни церемонии, се затрудняваше да насмогва на размаха ми, макар да беше само на 36 години. Когато му съобщих, че възнамерявам да позволя маскарадите по време на карнавала, се осмели да протестира за първи път, откакто беше на служба.