Оттогава отново и отново се занимаваше със своите „унгарски дела". От други хора научих, че възнамерявал да изгради в Холич порцеланова манифактура; разбира се, всички се мусеха на тази идея, която не подхождаше нито на съпруг на кралица, нито на благородник. Франц обаче истински се пристрасти към подобен род начинания. Притежаваше и тъкачна фабрика в Словакия, където се произвеждаха евтини платове.
— Направо се поболявам от яд, когато заминава просто така и не ми позволява да говоря с него — оплаках се на моята доверена Лисичка.
— М той си има своята гордост, Ваше Величество — напомни ми тя. — Не е лесно да бъдеш съпруг на кралица Мария Терезия. Ако сега започнете да определяте през главата му къде и как да живее, не му се сърдете, задето се дразни.
— Нямах предвид това — промърморих и се позамислих. — Исках само да ни е хубаво и да се чувстваме добре. Тази стара сграда насред Виена е ужасна. Всяко дете се нуждае от отделен носач на фенер, за да не се загуби из ъгловатите коридори вечерно време и да не падне по стълбите.
— Той щеше да разбере всичко това, ако си бяхте направили труда да поговорите предварително с него. — Графинята ме изгледа сериозно. — Който забравя да разговаря с брачния си партньор, сам си създава проблеми, Ваше Величество.
Тя ме убеди; когато Франц се прибра у дома, аз го очаквах с извинение. Лесно беше да се сдобря с него. Той мразеше всякакви разправии и се чувстваше най-добре, когато живее в съгласие с всички. На мен пък ми беше трудно да се моля. Направих го единствено от любов. Одобряването ни дойде тъкмо навреме. Можехме в хармония да заминем за Прага. Бохемия очакваше своята кралица.
— Не е ли малко прекалено? — развеселено се усмихна Франц.
— Нека бохемците да видят с кого си имат работа — отвърнах му с усмивка аз. Досега пътуването беше чудесно. На 25 април 1743 година бях потеглила към освободената Бохемия, съпровождана от достойна свита: Франц, престолонаследникът, най-важните сановници от моето правителство, личните ми придворни и пратениците на европейските владетелски дворове. Бяхме пристигнали в Прага, където предстоеше коронясването ми.
Спектакълът, който възнамерявах да инсценирам около коронацията, трябваше да представлява бляскава демонстрация на моята владетелска мощ. Самото влизане в Прага целеше да впечатли както враговете ми, така и непостоянните бохемци. Те бяха приветствали французите и баварците така бурно, както сега приветстваха мен. В този случай нямаше да навреди малко строгост, подчертана с авторитет.
При влизането ми в града ме съпровождаха граждански депутации от най-важните градове на страната и представители на аристокрацията, която не бе преминала към врага. Начело маршируваше Карафският кирасирски полк, следван от пражките роти, после — водачите на конете на бохемските благородници, на местните висши служители и на министрите; кралските кавалеристи в червени униформи, украсени със златни ширити, не по-малко напети от тръбачите и тимпанистите, също яздещи коне.
Бохемските благородници, рицари, кавалери, камерхери и тайни съветници се подредиха зад моя управител. Последваха ги тримата вестители, символизиращи Унгария, Бохемия и Австрия. Точно пред нашата карета яздеше моят дворцов маршал, без шапка и с гола сабя в ръка. Слънчевите лъчи се пречупваха о лъскавото острие, ала в същия момент се изви студен вятър, който отнесе илюзията залято. Вляво от мен Франц се сви зиморничаво в червено-бялата си униформа, която обичаше да носи при официални поводи.
На мен вятърът не ми пречеше. С удоволствие се наслаждавах на картината, която представлявахме с бързоходците, въоръжените охранители, носачите на столове и лакеите, ескортиращи каретата ни с впрегнати в нея шест коня. Разбира се, не липсваше и моята лична охрана, кралските пажове и останалата част от домакинството ми; шествието завършваха още кирасири. Представихме се блестящо, а бохемците викаха „Да живее!", камбаните биеха оглушително, оръдията изстрелваха приветствени салюти.
На 11 май бохемските съсловия ми се заклеха тържествено във вярност сред стените на „Храдчани", а един ден по-късно се състоя и коронацията. Деверът ми Карл се погрижи да имаме двойна причина за радост в катедралата „Свети Вит". Вестта за триумфалната му победа над баварците при Браунау и Зимбах пристигна в Прага сутринта в деня на коронацията и бе посрещната с ликуване от бохемци и австрийци.
На граф Кински се падна честта да ме съпровожда в тържествено украсения Божи храм. Лисичката носеше дългия няколко метра сребристобял шлейф на великолепната рокля, както го бе носила и на сватбата ми. Възвишеният ритуал обаче не успя да ме заплени както онзи в Пресбург. В пристъп на женска суетност дори се уплаших, че епископът на Оломоуц ще смачка с короната прилепналите къси къдрици на прическата по най-новата мода, която си бях направила специално за повода. Той ръководеше церемонията, защото не бях простила на архиепископа на Прага горчивата обида — нали той бе коронясал бавареца. Макар короната на свети Вацлав да приличаше поразително на шутовска шапчица, тя беше олицетворение на кралската власт на Хабсбургската династия, а не играчка на жадни за власт провинциални суверени.