Загубих ума и дума, но не толкова от тази кариерна фантазия, колкото от думичката стара. Права беше. Разликата във възрастта ни бе само една година, а аз вече бях родила шест деца и имах съпруг, когото обичах повече от всичко на света. Докато Мария Ана имаше единствено надежди. Кое ми даваше правото да й отказвам възможността да си уреди живота? Защото майка ни упорито настояваше Мария Ана да си хване „добра партия"?
Но каква? По принцип, бидейки на двайсет и пет години, тя бе прехвърлила възрастта, в която една императорска дъщеря може да се смята за „добра партия".
— Не плачи — прекъснах я рязко аз и взех едно от спонтанните си решения, които всеки път караха министрите ми да извъртат очи и да се сбръчкват от тревога. — Ще назнача Карл за наместник в Нидерландия, тогава никой не може да възрази да се ожените най-после.
— Ами мама?
— Ще проумее, че Карл е прекрасен мъж за теб. В крайна сметка и във вените на Франц тече същата кръв.
— Резерл! Ваше Величество…
Мария Ана заподсмърча като племенницата си Мариана, когато любимият й татко я подхвърляше във въздуха, а аз се засмях. Защо всъщност се бях колебала толкова дълго? Защото деверът ми понякога беше циничен, пренебрежителен и егоистичен? Защото се страхувах, че ще обижда сестра ми? Но не я ли болеше още повече от мисълта да остане сама? Да се лишава от любовта, нежността, близостта, които ми даваше съвместният живот с Франц?
Станах от стола зад бюрото и прегърнах трогнатата си сестра.
— Горещо се надявам да бъдеш щастлива с него. Толкова щастлива, колкото сме ние с Франсоа — пожелах й от все сърце аз.
Мария Ана беше така смаяна, че не й достигаха думите.
— Искам да… Кълна ти се, че ще спечелиш един истински брат, който ще ти бъде още по-предан, отколкото досега.
Прехапах устни. Карл и без това си позволяваше прекалено големи свободи в качеството си на девер и пълководец. Ако го наречах брат, щях да се сдобия с още един мъж, който въз основа на семейното си положение ще се смята в правото си да ми дава непоискани съвети.
— Кога ще му пишеш? — Гласът на Мария Ана нахлу в противоречивите ми мисли. — Още днес? По бърз куриер? Може ли да добавя и едно писъмце от мен? Кога ще е венчавката? Как…
— Стоп! Моля те, спри. — По-трудно ми беше да прекъсна сестра си, отколкото Кевенхюлер, когато ме посвещаваше в заплетените тънкости на испанския дворцов етикет. — Всичко по реда си. Имам и друго за вършене освен да планирам сватбата на сестра си.
— Така ли? — В ъгълчето на устата на Мария Ана се появи упорита бръчица, която издаваше на всички, които я познаваха, колко е ядосана. Отстъпи крачка встрани и се взря в купчината книжа върху писалището ми. Дори взе някакъв документ и прочете отгоре-отгоре съдържанието му, преди да коментира със сбърчен нос: — Какво е това? Домакински бюджет? Откога се интересуваш колко харчат дворцовите готвачи за дърва за горене?
— Интересувам се от още много неща — въздъхнах, защото логичният ми опит да огранича разходите на двореца поради пълна липса на пари се оказваше кажи-речи непосилен. — Известно ли ти е, че всяка придворна дама поръчва на ден по шест кани вино от дворцовата изба? Можеш ли да си представиш колко вино прави това за година и колко струва?
— Нямам идея — обърка се сестра ми. — Но сигурно открай време е било така…
— Да, и открай време нашата леля, вдовицата на императора, получава ежедневно питие за заспиване под формата на дванайсет кани унгарско вино — възмутих се аз. — Сигурна съм, че в действителност не изпива и половината от това количество. Останалото се продава от нейните лакеи, както постъпват и придворните дами. Никоя не изпива шест кани вино на ден, но всички въртят търговийка на мой гръб.
— И какво ще направиш?
— Ще сложа край на това безумие! Край на прахосничеството! Не можеш да си представиш как се разраства една-единствена глупост в двореца, след като се повтори от няколкостотин души. Щом съм готова да продам императорските ловни стопанства, разкошните карети и коне, за да се сдобием с пари, значи мога да изисквам от придворните да си наложат ограничения.
— Ще продадеш ловните стопанства? — ужасено се ококори Мария Ана. — Това обаче никак няма да се хареса на Франц. Не помниш ли как се разсърди, когато нареди да избият дивеча?
Колкото и да обичах сестра си, не възнамерявах да обсъждам Франц с нея. Знаех, че е права. Въпреки това нямах избор. Държавната и военната каса си приличаха по едно — бяха повече или по-малко празни.