Не държах да подчертавам собствената си важност, исках да съживя малкия остатък от моята младост, от моята свобода. Да възкреся спомена за необременената принцеса, която срещаше затруднения единствено в постигането на бисерна колоратура и имаше само едно желание: да получи аплодисменти от своя обожаем Франсоа. Упрекът му показваше, че си няма понятие какво ме вълнува. Дали беше престанал да чете в главата и в сърцето ми? А как стоеше въпросът с моите собствени способности да чета зад свъсеното му чело и напудрената бяла перука? Май и тук нещата не бяха цветущи, принудена бях да призная пред себе си аз. Тутакси взех твърдото решение да променя това. Сватбените тържества предлагаха много възможности да прекарваме по цели дни заедно.
На тържествената премиера на „L'Ipermestra" в дворцовия театър хвърлях изпитателни погледи наляво-надясно, защото Франц вече не седеше два реда зад мен. Той беше моят съуправител и церемониалът най-после го поставяше редом с мен. Под разкошния кафяв кадифен жакет, който носеше по този повод, личеше, че талията му се бе поналяла. Годинките бяха придали известна небрежност на поведението и движенията му, която противоречеше на моя темперамент. Държеше се, сякаш притежава всичкото време на света и не желае да се хаби излишно, за да се възползва от него.
Освен това ми направи впечатление, че очите му бяха насочени не към сцената, а към публиката. Неволно потърсих целта на тези погледи. Какво приковаваше така вниманието му? Не открих нищо освен младата графиня Колоредо. Изящната, хубавка главица със сребристи напудрени къдрици действително представляваше приятна гледка, както и тържествената й рокля, отличаваща се с безупречна елегантност. Тъмнозелена тежка коприна, над която бухналите ръкави от бяла дантела се открояваха като цветя върху горска поляна. Около шията й бе омотана закачлива панделка от розова коприна, а в средата на фльонгата, завързана на гърлото, се поклащаше бяла като алабастър перла във формата на капка. Извънредно провокативно насочване към изкусителното деколте, напълно изложено на показ под цялата тази украса.
Франц се усмихна замечтано и в същия момент ме прониза острата, мъчителна светкавица на абсолютната ревност. Очевидно беше, че той харесва графинята. Операта, на която толкова бях държала преди, профуча покрай ушите ми; с мъка запазих що-годе ведра физиономия.
Веднъж нападнала ме, болестта на име ревност се засилваше с всеки изминал час. При всички празнични поводи през тези дни се хващах как търся с поглед красивата графиня. Тя се надуваше от комплиментите на двора като хубав паун, многозначително размахваше ветрилото си и час подир час се превръщаше във все по-голям трън в моите очи. При лотарията за голямото пътуване с шейни пък сякаш самият Дявол се бе намесил и подредил картите. Не можех да си обясня по друг начин факта, че тя се настани точно в шейната на моя извънредно възрадван Франц.
Загърната в кожи, в чиито копринени дълбини проблясваха бижута, тя беше твърде далече, за да разбера думите, които размени с него. Във всеки случай той се поклони, засмян до ушите, и стисна здраво юздите на впрегнатия в шейната, украсен с пера и звънчета кон, който риеше с копита и нетърпеливо чакаше да потеглят. Франц управляваше шейната по спортен маниер, застанал зад дамата си, докато по-възрастните господа предпочитаха седалките.
Досега ми допадаше, че в нашите тесни шейни има място само за една-единствена дама. В този ден обаче при тази гледка ми идваше да откажа планирания излет до „Лаксенбург". Невъзможно — всички стояха в готовност и чакаха моя знак. Както гостите, така и виенчани — те обичаха спектакъла, когато обитателите на двореца минаваха с шейните си по градските улици и се отправяха към провинцията, съпровождани от бързоходци, тръбачи и въоръжена охрана. Още преди дни бяха затворили пътя за каруци, ездачи и карета, така че плазовете да летят по безупречната снежна покривка, а ето че сега…
— Ваше Величество? — дискретно се прокашля маршал Кевенхюлер, за да ми напомни за дълга ми.
— Вие дайте знак за тръгване — заповядах по-рязко от обикновено. Денят ми беше съсипан, преди да съм го изживяла докрай.
— Не мога да го понеса! — споделих с графиня Фукс нещастието си аз, сякаш голото ми подозрение беше достатъчно доказателство за изневяра. — Как може да ми причини това? Какво има тази персона, което аз нямам? Да не съм погрозняла? Или надебеляла?
— Света Богородице — задъха се от възмущение Лисичката. — Погледнете в огледалото, Ваше Величество. Никога не сте изглеждали по-лъчезарна и по-красива. Нямате причини за тревога. Негово Кралско Височество ви е верен и предан.