— Какво чувам, Мариана? Не внимаваш в уроците и огорчаваш учителите си?
— Скучно е, мамо — предизвикателно отвърна петгодишната ми дъщеря. Гледаше ме с такива безизразни очи, че не посмях да предположа дали е откровена, или просто нахална. Голямата ми дъщеря беше странно създание, лишено от всякакъв чар или детинско кокетство. Пред мен стоеше малка, преждевременно пораснала персона, изискваща да се съобразяват с нея.
— Не е важно дали ти е скучно, или не, Мариана — продължих с подобаваща строгост аз. — Най-важното във възпитанието на една ерцхерцогиня е да се научи на набожност и послушание. Очаквам занапред да не ядосваш учителите си, млада госпожице.
— Ама всичко е адски скучно, мамо — повтори тя възмутителното си твърдение. — Защо да чета отново и отново един и същ псалм, след като го наизустявам още от първия път? През това време мога да рисувам или да музицирам.
— Искаш сама да определяш какво и колко да учиш? Що за нова мода? Освен това е крайно неприлично да се хвалиш със способностите си. Липсва ти девическа скромност и християнско смирение.
— На Йозеф как не му дават уроци — дръзко възрази Мариана.
Под красивия й кринолин се чу тих, издайнически звук — дъщеря ми тропна с крак. Откъде се вземаше това своенравие?
Помъчих се да овладея възмущението си и да й дам пример за самообладание.
— Йозеф е още малък за учене — опитах се да й обясня аз. — Освен това е момче и престолонаследник.
Още докато произнасях тези думи, тясното детско личице с остър нос и почти невидими устни се разкриви в гримаса, изобразяваща отвращение.
— Що за фасони?
Тя веднага разбра какво имах предвид — все пак беше умно дете.
— И кое му е толкова специалното, като е момче и престолонаследник, мамо? — предизвикателно попита тя. — Аз съм най-голямата. Но когато посещавате детската стая, вие се интересувате само от Йозеф. Със сестрите ми сме длъжни да изчакваме, докато го поздравите, а после почти не ви остава време да прегърнете и нас.
— Нямаш право да… — с огромно усилие на волята преглътнах края на изречението и подзех наново. За първи път ми се случваше да чувам подобна остра критика от собствената си дъщеря. — Да не би да ме упрекваш, дете?
— Не е справедливо — непокорно изграчи тя.
— Един ден твоят брат Йозеф ще стане крал и император на тази империя, затова му се полага специално внимание — отвърнах на упрека й с тон, който иначе използвах само в кореспонденцията си с пруския крал. Това оставаше — едно невръстно момиченце да ме поучава как да се отнасям с децата си.
— Но аз съм по-голяма от Йозеф.
— Ти си момиче, много дръзко при това.
— Момичетата по-малко ли струват от момчетата?
Изненадващ въпрос! В мой личен интерес беше да не сбъркам отговора. Как се бях надявала да намеря при децата си кратък отдих, спокойствие и мир. Оказа се, че съм се заблуждавала.
Революцията, която невръстната Мариана бе на път да разпали, изискваше незабавна намеса.
Очевидно беше време малката да получи собствен апартамент, какъвто се полагаше на всеки член на семейството ми от пет години нагоре. А вероятно имаше нужда и от подходяща бавачка, която да се справя с огромното й своенравие и нереалното й самочувствие.
— Сама ще определиш колко струваш, дъще моя — сериозно подзех аз, сякаш говорех с доста по-голямо момиче. — Ако държиш да си останеш глупаво, безмозъчно същество, което бяга от уроците и ядосва учителите си, няма да струваш и колкото някой чистач на лампи в „Хофбург". Ако обаче искаш да имаш собствен апартамент и да бъдеш третирана като разумно момиче от най-благороден род, ще внимаваш повече не само в часовете по религия, но и на всички останали уроци. Разбрахме ли се?
Внезапна искрица на интерес припламна в безжизнените сиво-сини очи, върху личицето й изгря усмивка, която неочаквано я разхубави.
— Това значи ли, че повече няма да деля детската стая с другите? — оживи се тя. — За това съм готова да си претъпча главата със знания, мамо! Но само ако продължавате да ме посещавате често и да разговаряте с мен.
В думите й долових настойчива молба за внимание и обич, затова си затворих очите за ултимативния тон, с който бяха изречени.
Обичах всичките си деца, включително и тази опърничава, бледа персона с буен нрав. Моментът не беше подходящ да й го кажа.
— Обещавате ли ми, мамо? — Малката й ръка ме дърпаше за полата и не желаеше да се задоволи с мълчанието ми.
— Разбира се, че ще те посещавам и ще те държа под око, Мариана. — Освободих дрехата си от енергичните пръстчета. — Колкото си по-послушна, толкова повече ще се радвам да го правя. Няма да търпя своенравието на нито едно от децата си.