Целунах я и най-после се обърнах към сина си, който вече се клатушкаше наоколо на собствените си яки крачета и — както ми разказаха — даваше признаци за формирането на забележителен характер. Наред с първите срички, които, естествено, се отнасяха до дойката му, любимата му фраза беше ултимативното „не искам пък". Все едно дали се отнасяше за дрехите, които не желаеше да облече, или за ястията, които не му бяха вкусни.
— Не може да се съобразяваме с тези прищевки — казах на граф Батиани, отговарящ за възпитанието на Йозеф. — Не забравяйте нито за миг, че подготвяте бъдещия император, драги графе. Отговорността е голяма.
Затова пък двете малки момиченца, още в люлките, не ми създаваха никакви проблеми. Моята чаровна Мими, както всички наричаха Мария Кристина, и малката Мария Елизабет, на която викахме Лизел. Още ненавършила годинка, тя оцеля през първите месеци въпреки крехкото си и уязвимо здраве и обещаваше да стане особено мило момиченце. Още отсега имаше чудно красива усмивка, която размекваше баща й и повдигаше и моето настроение.
Колко жалко, че Мариана бе лишена от този бликащ чар. Тя все още стоеше като паметник до Мими. Твърде бледа, с лоша стойка, прегърбена и с непохватни движения, за които лекарите не намираха причина, както и за безбройните й, повтарящи се болести. Налагаше се да я държа под око.
Малко време ми оставаше за това обаче, защото всекидневието изискваше цялото ми внимание. Нашите войски още бяха край Рейн и Карл настояваше да укрепим завоюваните позиции. Не можех да го упреквам, задето искаше час по-скоро да се установи в резиденцията си в Брюксел заедно със своята съпруга. Наместничеството в Нидерландия щеше най-после да му даде властта, за която винаги бе завиждал на брат си.
С тежко сърце му дадох исканото позволение, защото то означаваше да се сбогувам със сестра си. Разбира се, тя щеше да придружи Карл, за да управлява домакинството му. Тази перспектива облекчаваше раздялата й с Виена, докато аз с мъка криех сълзите си.
— Ще ми пишеш редовно, обещаваш ли? — помоли ме Мария Ана. — Искам да знам всичко, даже да го смяташ за маловажно.
— Обещавам ти, сестро. Моля те, пази се в Брюксел и незабавно ми съобщи, щом забременееш.
Нетърпението, с което сестра ми се надяваше да зачене първото си дете, можеше да се сравни само с очакването й най-сетне да свие собствено гнездо с Карл. Болеше ме, задето се разделяхме, и до тържеството за двайсет и седмия ми рожден ден през май все още не можех да свикна с мисълта, че е заминала.
През 1744 година моят рожден ден съвпадна с Възнесение Христово, затова празненствата трябваше да бъдат изтеглени с един ден напред. Смесването на църковни и светски празници противоречеше на добрите нрави.
Макар да не ми се празнуваше, побързах да приключа със задълженията си, така че следобед да замина с антуража си за „Шьонбрун". Светлият, просторен дворец подейства магически на потиснатото ми настроение. В шест часа в Малката огледална зала се състоя камерен концерт, заради който дори майка ми се изкуши да излезе извън градските порти на Виена. Под диригентството на Йохан Адолф Хасе, забележителния капелмайстор от Дрезден, за нас италиански арии изпълниха неговата съпруга Фаустина Бордони и прочутият тенор Амореволе.
Прекрасните гласове се носеха из красивото помещение; освен любимите ми придворни дами концерта от съседната Зелена стая слушаха и главният дворцов управител Кевенхюлер и княз Ауерсперг. В това време моите мисли непрестанно се щураха насам-натам. Какво ми готвеше новата година от моя живот? Поредното дете? В момента не бях бременна. Очакваната с такъв копнеж гаранция за окончателен мир? Не смеех да повярвам в миролюбието на Фридрих Пруски. Божията милост за мен и любимите ми хора? Не беше ли дръзко да искам толкова много? Може би трябваше да съм по-скромна? Но кога ли скромността ми беше помогнала?
Аплодисментите за изпълнителите ме изтръгнаха от тези разсъждения; побързах да се присъединя към всеобщото въодушевление. Само майка ми забеляза, че умът ми е другаде, и бе наясно с причината.
— Не тъгувай, Тереза — тихо каза тя, така че да я чуя само аз. — Ти носиш сестра си в сърцето си, както аз винаги нося императора в моето сърце. Нито разстоянията, нито дори смъртта са в състояние да променят това. Не позволявай на раздялата да ти развали настроението, животът ни готви твърде много раздели.
Трудно ми беше да се усмихвам обаче, колкото и да се мъчех да се съобразя с маминото предупреждение. Голямата галерия на „Шьонбрун" бе озарена от светлината на безброй свещи, а в парка запалиха фенерите. Сто и трийсет гости очакваха този момент. Повечето — представители на висшата аристокрация, които искаха заедно с мен да танцуват в чест на поредния ми рожден ден. Сред тях имаше и една малка принцеса със зачервени бузи. Тя танцуваше малко непохватно, но пък много съсредоточено, с господин Фон Кевенхюлер, който имаше същото тържествено изражение като невръстната си партньорка.