Моята петгодишна Мариана явно се наслаждаваше на първата си публична изява като ерцхерцогиня. Беше в елегантна бална рокля с кринолин и дантелена гарнитура, каквито носеха всички други дами, а в напудрените й с бяло коси блестяха скъпоценности. Същинска принцеса, макар и лишена от грация.
— Колко е хубава малката ни дъщеря — наведе се към ухото ми Франц, а бащинската му гордост ме накара тихо да изсумтя.
— Движенията й са непохватни и е бледа като току-що варосана стена.
Той въздъхна.
— Да ви е направило впечатление, че винаги сте най-строга с онези, които най-много обичате, светлейша съпруго?
— Ако намеквате за разговора ни относно възлагането на армейско командване — прошепнах аз, без да свалям официалната усмивка от лицето си, — то моментът не е подходящ да го подновяваме отново, Франсоа. Ако наистина ме обичате, ще останете до мен и ще избягвате опасностите на войната. Стига ми, че прусакът и неговите съюзници ми откраднаха Силезия, не желая да загубя и съпруга си заради тях.
Лъгала се бях, ако бях вярвала, че по този начин съм спечелила противния спор за пълководската слава и късмета в битките. Не друг, а именно вероломният Фридрих от Берлин ме нападна в гръб. В края на май той официално се съюзи със самозвания германски император, лишен от страна, която да управлява, а също с княза на Пфалц и с този на Рейн-Хесен, уж водени от общата им загриженост за „състоянието на империята". Само две седмици по-късно прусакът поднови алианса си с Франция и на 10 август 1744 година нахлу в Бохемия, без да обявява война. Точно сега, когато голямата част от моите войски се намираше в Елзас под командването на Карл, вече бе прекосила Рейн и имаше идеални предпоставки за възвръщането на Лотарингия.
Несъмнено Фридрих се чувстваше застрашен от новата ни мощ. Той не искаше да чуе за сключеното преди две години в Берлин мирно споразумение. В средата на месеца беше пред вратите на Прага, а Франц имаше една-единствена цел: да поведе и спечели битката срещу някогашния си приятел.
— Бързо ще се присъединя към армията, там ще ти бъда по-полезен, отколкото във Виена — заяви той при пристигането на страховитата вест толкова екзалтирано, че в първия момент само го загледах ужасено.
— Незабавно ще заповядам да стегнат багажа и да приготвят екипажите — продължи, без да обръща внимание на смаяната ми физиономия. — Божията промисъл ще ни помогне да прогоним прусаците и от Силезия, и още по-далече. Този дявол трябва да бъде размазан с един удар и доведен до състояние, в което никога повече няма да представлява заплаха.
— Франсоа, топ vieux, моля ви, успокойте се. — Хванах го за ръката, за да му попреча да се втурне веднага навън. — Разбирам какво чувствате, и с мен е така. Ако не чаках отново дете, бих застанала лично начело на моите армии и бих дала на този предател да се разбере.
— Бездруго не е работа на жените да водят война — строго отвърна той. — Господ не ги е създал за това.
— Ако знаехте какви битки се водят ежедневно в детската стая и в кухнята, нямаше да подценявате така пълководските таланти на съпругата си — опитах се да обърна разговора на шега, ала той изобщо не ме слушаше.
— Позволете ми да напусна, Ваше Величество — изрече с такъв тон, сякаш вече лъскаше меча си.
— Не можеш да ми причиниш това — примолих му се на мекото виенско наречие аз. Вкопчих се в него с двете си ръце, а сълзите ми бяха колкото от тревога, толкова и от възмущение. — Трябва да останеш при мен. При мен и нашите деца, няма да позволя да се изложиш на опасност.
— В такъв случай не бих се наричал мъж, мадам — възнегодува той. — Нима трябва да се крия под фустите на моята съпруга, кралицата, докато врагът нахлува в Бохемия? Прекалено много искате от мен, Тереза! Да не смятате вашия съпруг за страхливец? Какво съм сторил, за да имате толкова ниско мнение за мен?
— Престанете да говорите глупости, Франсоа — избухнах аз, подвластна на буйния си темперамент. — Заповядам ви да останете във Виена! Аз съм кралицата, дължите ми подчинение. Трябва да ме послушате. Това е моята армия!
Лицето му се вкамени, тялото се вцепени.