Този път нямаше сдобряване; никое от иначе успешните ми средства не го възпря да наложи волята си. Оставаше ми само да изплаквам мъката си в дълги писма до Мария Ана в Брюксел. Сега и тя беше съпруга, та знаеше за какво говоря.
„Какво могат да постигнат ласките и сълзите след деветгодишен брак, макар съпругът ми да е най-добрият мъж на света?", писах на сестра си, без да се стеснявам. „Накрая изпаднах в ярост, която поболя и двама ни. Преставам да се съпротивлявам, залъгвам се ден за ден с присъствието му и печеля време. Ако обаче все пак замине, или ще го последвам, или ще се оттегля в манастир."
Личното ми нещастие и политическите неволи на тези седмици достигнаха печалната си кулминация, когато войските на Фридрих влязоха в Прага. Видях се принудена да изпратя спешно Рейнската армия в Бохемия и повярвах, че най-лошото е отминало, още повече че нито французите се впуснаха в преследването й, нито прусаците напреднаха към Виена. Едно писмо от Брюксел ми показа, че не е така. Имаше по-лоши неща от загубени войни и спечелени битки.
На 2 октомври 1744 година любимата ми сестра започнала преждевременно да ражда. Дни наред изпитвала ужасни болки, преди на 6 октомври да роди мъртво дете, докато Карл се биеше за мен. Наложило се насила да извадят малкото момиченце от тялото на майката, ала било късно, за да спасят живота на Мария Ана. Спешно изпратих в Брюксел моя придворен лекар доктор Енгел, но не получих добри новини оттам. Напразни били усилията дори на уважавания нидерландски лекар Херард ван Свитен, до когото също изпроводих куриер с настоятелната молба да се погрижи за сестра ми.
Още на 26 ноември моите войници успяха отново да прогонят прусаците от Прага и дори продължиха настъплението към Силезия, но това не ме компенсира за съкрушителната вест от Нидерландия. По обед на 16 декември през годината, в началото на която се бе омъжила за своя любим Карл — брак, продължил едва единайсет месеца, обичната ми сестра Мария Ана почина в резиденцията си в Брюксел. Сама, заобиколена единствено от придворните си дами, без да получи дори утехата да се сбогува със своя съпруг — нали Карл се сражаваше срещу прусаците.
Нямам думи да изразя мъката си, нито да опиша обзелата ме болка. Божията воля ме бе застигнала. Трябваше да се примиря с факта, че ми е отреден път, осеян с удари на съдбата, болка и сълзи. Дори Франц не успя да ме утеши, още повече пък, след като само дни по-късно и него го сполетя голяма мъка — поредното известие за смърт. Майка му, Елизабет Шарлота Орлеанска, си бе отишла от този свят. Макар никога да не бе простила на сина си, задето се бе отказал от Лотарингия, тя беше поредният високоуважаван член на фамилията, който изгубихме. Дворецът във Виена потъна в скръб.
— Човешката смърт не е повод за радост, дори покойникът да ни е бил враг.
Думите ми се сипеха като малки парченца лед върху министрите ми, които се възрадваха извънредно непристойно на новината, че императорът, обявил се за Карл VII, бе починал на 20 януари 1745 година, едва четирийсет и седем годишен. Животът му беше приключил в Мюнхен, където военният късмет на французите го бе принудил да се оттегли. Колкото да се бях ужасявала от войната, която баварецът донесе по моите земи, не исках да откажа съчувствието си на един покойник.
„Моето нещастие няма да ме напусне, докато не го напусна аз", бил казал той — и излезе прав.
— Трябва да се избере нов император на Свещената Римска империя на германската нация — тържествено произнесе барон Фон Бартенщайн и се огледа. Накрая очите му се спряха на Франц, моя съуправител.
В настъпилата тишина Франц вдигна глава и отвърна на погледа му. В последно време съпругът ми рядко проявяваше признаци на внимание по време на заседанията на Тайния съвет. След последната ни ужасна кавга дори трагичните смъртни случаи не успяха да сринат стената от ледена невъзмутимост, с която се бе обградил.
— Да, наистина — промърморих аз и сложих закрилнически ръце върху корема си. Детето, което ме риташе и ми отвличаше вниманието, трябваше да се роди след броени дни. — Налага се да свикаме нашите съюзници. Синът на Карл Албрехт и негов наследник е само на осемнайсет години. Следва по дипломатически път да се вземе мнението му за евентуално сключване на мирен договор с Бавария и да се разбере за кого възнамерява да даде гласа си при предстоящия избор на император.
Ала преди да се вземе решение по баварските въпроси, в плановете ми се намеси друг младеж и настоя енергично за внимание и обич. Едва повярвах на ушите си, когато на първи февруари 1745 година главната ми придворна дама приветства новороденото с тихия възглас „Момче!" и възторжено повтори: