— Момче, Ваше Величество. Вие родихте момче!
Този път наистина му дадохме името Карл. Нарекохме го Карл Йозеф в памет на баща ми. Втори принц за Хабсбургската династия. Сред ликуването за раждането му пролях сълзи на радост и скръб. В този момент чувствах Мария Ана ужасно близо до мен. Защо трябваше да умре? Защо единствена аз с такава лекота зачевах и дарявах живот?
Мариана, напротив, сбърчи острото си носле, когато й позволиха да види за първи път кърмачето. Притискаше се към баща си и не пускаше ръката му. Личеше си, че се страхува за неговата любов, а Франц се отнесе удивително сериозно към детинския жест на дъщеря ни.
След като не получи отговор на въпроса си „Нали ще обичаш новото си братче?", той клекна, за да разгледа по-ясно изражението на лицето й.
— Какво има, госпожице? Не знаеш ли дали обичаш малкото си братче?
— Той няма нужда от моята обич — отвърна тя. — Той е момче. На момчетата им е по-добре. Искам и аз да бях момче.
— Щях да съжалявам, ако беше така — искрено я увери Франц. — Не желая да се лиша от която и да било от моите принцеси, камо ли пък от най-голямата.
— Наистина ли, татко?
— Разбира се, дъще. Обичам те от все сърце.
Мариана пребледня още повече, после страните й пламнаха. Прегърна баща си толкова бурно, че едва не го повали.
— И аз ви обичам, татко — извика сподавено тя, полагайки явни усилия да се изрази по-добре. — Повече от всеки друг човек на света.
— И двете с теб обичаме татко, Мариана — намесих се аз, трогната от толкова страст.
На четири очи обаче предупредих Франц да не задоволява всички прищевки на малката.
— И без това е трудно дете, склонна е към своенравие. Не бива да я разглезваме.
— Според мен детето е умно — замислено отговори Франсоа. — Интересува се от невероятно много неща, дори ме помоли да я взема с мен на лов.
— Нали няма да го направите, Франсоа? Малките момичета изпадат в ужас, когато хората убиват животни за развлечение.
— А вие на колко години бяхте, когато баща ви за първи път ви заведе на лов?
— Никога не съм го харесвала… — отклоних се от директния отговор аз и избегнах погледа му. Ловът ми харесваше само защото в него участваше един специален принц от Лотарингия.
— Изглеждахте толкова очарователно в стегнатия си ловен костюм от зелен лоден, с орнаментираната пушка под мишница. — Явно спомените му потеглиха в същата посока като моите. — Една грациозна богиня Диана. Мариана ще бъде достойна последователка на своята красива майка.
Франц беше сляп по отношение на голямата си дъщеря. Нямах достатъчно време, за да разговарям с него за страстта му към лова и природата. Работата не търпеше отлагане. Трябваше да обърна внимание на депешите, пристигащи от Фюсен, където се водеха преговори с баварците.
Както изглеждаше, новият курфюрст на Бавария, Максимилиан III Йозеф, щеше да одобри моето предложение. Обещах да изтегля войниците си от неговите земи, така че да управлява в мир. От своя страна, той се отказваше от евентуални наследствени претенции към Хабсбургската династия, признаваше Прагматическата санкция и обещаваше да даде гласа си за Франц при предстоящия избор на император. На 22 април 1745 година бе подписан Фюсенският мир.
Важният избор на император обаче се състоя чак на 13 септември във Франкфурт. Цяло лято френските войски държаха под окупация града на Майн, докато австрийците напредваха застрашително към тях. В същото време трябваше да се наблюдава зорко фронтът в Бохемия, където деверът ми претърпя на 4 юни 1745 година тежко поражение от прусаците при Хоенфридберг; в Италия пък бурбоните влязоха в Парма. Опасността дебнеше от всички кътчета на моята империя. Накрая дори проумях, че няма да задържа Франц във Виена нито със сълзи, нито с молби или дипломатически тънкости.
Перспективата за императорската корона го хвърли в необичайна активност. Едва сега научих, че още преди три години бил написал меморандум на тема обновлението на имперската политика на Хабсбургите. Веднъж изборът му се беше провалил вече заради обстоятелството, че тосканските му земи се намираха извън империята. Това го бе навело на идеята да превърне Лотарингия в имперска държава, която да е обвързана с личността на съответния император веднага щом бъде отнета обратно от французите. В началото на юли той се присъедини към армията и ме остави сама във Виена.
— Няма да ти липсвам — заяви на прощаване. — Твоите министри, децата, дворецът, всички ще се погрижат да нямаш време да тъгуваш.
Сякаш изпитваше облекчение, че оставя зад гърба си и Виена, и своята съпруга. Съответно и аз се сбогувах хладно.