— Глупости, австрийската династия е достатъчно велика и могъща и със собствени сили — отхвърлих съображенията му аз. — Аз съм коронясана за крал на Унгария и за крал на Бохемия. Трудно, единствено в името на политиката позволих да бъда убедена да сменя пола си по този повод. Ако сега реша да се коронясам за императрица, само защото съм омъжена за императора, значи да участвам в долнопробна комедия.
— Защо се поддавате толкова трудно на убеждаване, Ваше Величество — въздъхна примирено той, а аз едва потиснах усмивката си.
— Може би защото по-добре знам кое е полезно за мен и за бъдещия император, драги графе — отвърнах с помирителен тон. — Ако съпругът ми настоява на двойната коронация, аз оставам във Виена. А иначе с удоволствие бих заминала при него и бих присъствала като гост на неговия голям ден. Това би била справедлива компенсация за неблагодарната роля, която унгарците му отредиха навремето при моята коронация.
Така зачеркнах аргументите и на двамата. Франц отстъпи и аз действително трябваше да побързам, за да пристигна като „частно лице" във Франкфурт преди четвърти октомври. Частно лице обаче, което в това пътуване представляваше достойнството на своята длъжност и на своите държави. Подходящ случай да натрия носовете на французи и прусаци и да им покажа, че зад символичната власт на новия император с пълна сила стои реалната власт на династията Хабсбург-Лотарингия. След смъртта на моя баща аз не само бях защитила неговото наследство, но и го бях съхранила, като изключим Силезия. Постижение, на което враговете ми не ме смятаха за способна в началото на царуването ми.
Най-напред имах нужда от добре напълнена пътна каса, за да демонстрирам всичко това. Граф Кевенхюлер, който във връзка с коронацията на императора щеше да бъде повишен в дворцов интендант, изпадна в ужас и започна да се вайка, след като изчисленията му показаха, че за този спектакъл щяха да са ни необходими повече от три милиона гулдена.
— Държавната хазна е почти празна, Ваше Величество — изплака той с такава кисела физиономия, сякаш бях поискала да развърже собствената си кесия.
— Тогава вземете заем — наредих аз. — Все ще се намери кой да заеме някой и друг гулден на своята владетелка, за да не й се налага да пътува като просякиня.
— Но…
— Никакво но! — прекъснах рязко засуканите му обяснения и укори. Понякога ми се струваше, че мъжете от обкръжението ми прекарват по-голямата част от времето си във вайкане, а не в работа. — Направете го, драги, и то бързо. Тръгваме на 15-и септември.
На 15-и потеглихме от „Шьонбрун", минахме през Линц, Пасау, Регенсбург, Нюрнберг и Вюрцбург и пристигнахме в Ашафенбург, където възрадваният Франц ме пое в обятията си. Чудесният му талант да се примирява с нещата и да прави най-доброто от тях не му позволи да обремени срещата ни с упреци. Просто бяхме щастливи, че отново сме заедно. Последният етап до Франкфурт остана в спомените ми като най-приятната част от това пътуване.
Пред любопитния ми поглед се разстла Франкфурт — богат и великолепен бюргерски град, над който се извисяваха кулите на катедралата. Личеше си, че това старо търговско средище се отличава с традиции, богатства и гордост. Но макар да се наричаше имперски град, той не разполагаше с палат, така че ни се наложи да се настаним в странноприемница като обикновени пътници. Все пак тя се казваше „При римския император" — приех го като добра поличба.
Бях особено щастлива, че любимата ми баба си беше направила труда да пристигне от Бранденбург във Франкфурт. Херцогинята на Брауншвайг, майката на моята майка, вече на седемдесет и пет години, беше очарователна стара дама и не можеше да се насити на историите за правнуците си, които познаваше само от изпратените й от мен миниатюри и портрети.
— Все добри новини, за разлика от онези, които получавам от злощастната ви братовчедка, Тереза — въздъхна тя. — Животът й като съпруга на пруския крал Фридрих II никак не е за завиждане. Този човек мисли само за война и презира жените.
На кого го казваше? Аз страдах от врага си дори повече от братовчедката ми. Болеше ме заради мъките на бохемци и силезийци, чиито земи той въвлече във войната, тласкан от безмерното си властолюбие, чиито градове плячкосваше и чиито богатства изпращаше в Берлин. Късметът му в битките тегнеше като мрачна сянка над нас. Какво щеше да стане, ако успееше отново да насъска съюзниците си срещу мен? Никак не бях сигурна дали ще приеме коронацията на императора просто така, или вече крои нови козни. В момента мируваше и зачиташе гласуването на изборната колегия. Но дали щеше да се задоволи с това? Животът ме бе научил да му нямам и капчица вяра.