— Там вътре празнува моят съпруг, а вие сериозно ми съобщавате, че не мога да вляза? — обърнах се към възбудения церемониалмайстор, който препречи пътя ми пред стълбата, водеща към Императорската зала.
— В разрез с обичая е жени да влизат в Императ…
— Не ми ги разправяйте тия — прекъснах аз смутения господин, сякаш беше непослушен лакей. Докато усети какво става, просто го избутах енергично настрани и минах покрай него.
— Аз съм ерцхерцогинята на Австрия, кралят на Бохемия и на Унгария, а също и съпругата на императора. Не съм жена, която да отпратите да си върви като някое глупаво слугинче — съобщих му през рамо, в случай че все още не беше разбрал кой изисква от него учтивост и респект.
Нахълтах в залата, без ни най-малко да ме е грижа за ужасените погледи. Докато си търсех място, откъдето постоянно да наблюдавам разположената покрай прозорците трапеза и самия император, се престорих, че не чувам смутеното мърморене на всички тези важни мъже. В крайна сметка не можеха да направят нищо, освен да се споглеждат безпомощно и да свиват рамене.
Усмихнах се на моя император, който явно още не беше решил дали да се забавлява, или да се възмущава от самоуправството ми. Достатъчно добре ме познаваше, за да вземе решение: след кратък размисъл отвърна на усмивката ми с усмивка.
— Колко хубаво е, че най-после можем да празнуваме заедно и с еднакъв ранг, Франц — кратко отбелязах аз, когато останахме на четири очи.
— Ще ти напомня за това, когато се приберем във Виена, Резерл — отвърна ми тогава ти, а аз не разбрах, че имаше предвид нещо повече от общото празнуване.
Виена, 27 октомври 1745 — „Шьонбрун”, май 1746 година
„Трябват ми служители, които могат да мислят"
— Хората ликуват, защото ти отново превърна Виена в имперски град. Не се ли радваш? Нали винаги си искал да те уважават като владетел, а не да те възприемат само като французина, дето се е оженил за тяхната наследница?
Франц се позабави с отговора.
— Странно ми е, че ликуват, задето съм спечелил избор, който изкупихме преди това с война и със солидна доза изнудване. Когато залагах на карта живота си на бойното поле в името на свободата и благополучието им, не смятаха за нужно да го споменават.
— Ах, Франсоа… — приведох се и сложих ръка на коляното му. — Не бъди толкова критичен към моите клети виенчани.
На връщане изминахме по-голямата част от пътя с кораб. Изключително удобен начин на пътуване. Въпреки това от нетърпение едва ме свърташе, когато по крайбрежието се появиха меките възвишения на родната долина Вахау. Отново у дома! Бялата църква, кацнала на хълма Леополдсберг, отдалече предвещаваше, че Виена ни очаква зад следващия завой на реката.
Една възторжена Виена. Хората приветстваха новия император още от предградията, а в сърцето на града бяха издигнали тържествени триумфални арки в негова чест. Безброй флагове се развяваха на есенния вятър, фенерите и стените на къщите бяха украсени с гирлянди. Слънцето полираше керемидите на „Свети Стефан" и позлатените петли-ветропоказатели на господарските палати. Наистина ли нямаше град, сравним с Виена, или бях предубедена, понеже толкова обичах родината си? Спестих си търсенето на отговор. Просто преливах от щастие, че отново съм у дома. От гърдите ми се откъсна дълбока въздишка.
— Какво ти е? Да не би пътуването да бе твърде уморително за теб? — Императорът се наведе загрижено към мен и ме огледа внимателно. — Усещаш ли детето? Създава ли ти проблеми? Изтощена ли си?
Отново бях бременна.
— Никое от децата ми не ми създава проблеми, докато го нося в утробата си, топ vieux — успокоих го аз, използвайки галеното име, с което обичах да се обръщам към него, макар да звучеше някак абсурдно за мъж в разцвета на силите. Харесваше ми да го дразня. — Децата започват да създават главоболия едва след като проговорят, проходят и искат да се налагат на всяка цена.
— Как можеш да говориш така? Всяко от тях е едно малко чудо. Мариана е умна и предана, другите две момиченца са красиви като картинки, Йозеф е напето и здраво момче, а мъничето също дава основания за оптимистични надежди.
— Да, престолонаследникът е здрав и напет, но не и послушен.
— Не му се сърди, задето се съпротивлява, когато го прегръщаш и притискаш към себе си. Нали в крайна сметка искаме да го възпитаме като храбър войник и пълководец, а не да стане слабак, непрекъснато плачещ за майка си.