— Да, защитавайте го, но как да съм весела, когато почти не го виждам? Къде се е запилял пак?
— Наглежда унгарското си имение, Ваше Величество, нали ви уведоми и преди два дни се сбогувахте нежно — коректно отвърна Лисичката.
— Значи предпочита да наглежда именията си, вместо да споделя с мен тегобите на управлението — заключих аз.
— Често ви го е предлагал, Ваше Величество. Не можете да го упреквате, че се отдръпва, след като съветите му са нежелани.
Няколко дни по-късно седнах пред тоалетката, та камериерките да ми оправят прическата, при което наблюдавах особено критично усилията им. Исках да съм красива за първата годишнина на Франц като император. Образът в огледалото обаче ми развали настроението.
— Изглежда ужасно — възмутих се аз. Що за смешна украса бяха сложили на къдриците ми? — Абсурд да се появя с тази фризура пред хората, трябва да я променим!
— Но, Ваше Величество… — Камериерките ми нададоха възгласи на протест, когато измъкнах перата и украсените с диаманти фуркети от косата си и с нервни пръсти разруших цялата композиция.
— Трябва да се получи по-елегантно. Императорът да разбере, че сме се постарали заради него, уважаеми дами. Моля ви, на работа и с малко повече стил.
— Може би трябва да напудрим косата ви в розово, Ваше Величество. Така се носят сега във френския двор — кротко предложи главната ми камериерка. — В комплект с новите копринени панделки в пепелно розово и красивите розови пъпки от коприна, доставени вчера. Къдриците ще навием още по-ситно, а на тила ще сложим диамантна шнола…
Френският двор? Нали се мълвеше, че императорът ведно с лотарингския си антураж поддържал стила на „Версай"? Франц сигурно щеше да оцени модата, дошла оттам.
— Много добре, да опитаме с розовото — реших аз и се ядосах на себе си, задето сбърчих чело. — Ако продължавам така, скоро ще заприличам на старица!
— Какви глупости говорите, Тереза — от дъното на стаята внезапно се обади запъхтеният и укорителен глас на майка ми. Облегната тежко на две придворни дами, тя бе дошла в покоите ми и сега се отпусна на канапето до прозореца, поемайки си с мъка дъх.
— Табуретка за краката на императрицата, бързо! И може би чаша рейнско вино, майко? Виждате ми се възбудена, какво ви безпокои? — погледнах я въпросително аз.
— Имате пудра върху роклята си, Тереза — смъмри ме тя и поклати глава. — Да не сте си скубали косите, или това е най-новата мода?
— Какво ви води при мен, майко? — отминах въпроса й аз.
— Този ваш нов придворен лекар, може ли да му се има доверие? — попита тя.
— Ван Свитен? Но разбира се! Той е чудесен медик. Ако не бях убедена в това, нямаше да се обърна към него с молба да помогне на сестра ми.
— Без особен успех, та chere — вметна многозначително майка ми.
— Не можем да го обвиняваме, че Мария Ана роди мъртво дете, майко. В противен случай нямаше да го назнача за личен лекар на мен и моето семейство.
— Хм. — Вдовицата на императора умееше да изрази с това междуметие толкова неодобрение, колкото други с пет изречения. — Намесва се в неща, които не го засягат.
През последните години бе напълняла много. Вследствие на това в краката й се събираше вода, страдаше от ревматизъм и все по-често изпадаше в мрачни настроения. Силно се надявах, че мосю Ван Свитен ще облекчи страданията й.
— Обяснете ми по-подробно, майко — подзех предпазливо, докато камериерката обработваше косата ми с гореща маша, за да се получат модните къдрици. Помагаше й втора прислужница, която фиксираше с фиби горещите завъртулки, за да запазят формата си и след изстиване.
— Този глупак твърди, че ям прекалено много — възмути се майка ми. — Ами да, дори има нахалството да ми предписва какво да ям занапред. Да избягвам сладкиши, торти и десерти и да пия по-малко вино. Вместо това ми препоръчва бира и здравословна храна. За какъв се мисли този тип?
Сякаш на инат тя гаврътна само на две дълги глътки чашата рейнско вино, което й бе наляла една от моите придворни дами, и даде знак да й я напълнят отново. Щях да съм вечно благодарна на Ван Свитен, ако наистина успееше да намали болежките й. Но както изглежда, имаше доста възражения срещу суровите му методи на лечение.
Майка ми не обичаше да я ограничават с предписания. Още повече страдаше обаче, че пръстите й ставаха все по-непохватни вследствие на възрастта и болестта. След смъртта на баща ми беше намерила огромно удовлетворение в изработката на най-фини бродерии. Прекрасните й изделия украсяваха както нейните, така и моите лични покои. Беше започнала да бродира поредица от цветни медальони за Стаята за закуска в „Шьонбрун", но иглата й вече не боцкаше плата така умело както преди.