Огледалото показваше пленителния образ на една принцеса, на която не можеше да се намери и най-малкият недостатък. Или сестра ми откриваше основание за критика? Не казваше нищо, стоеше безмълвно със скръстени на гърдите ръце и продължаваше да ме съзерцава.
— Много ли е претрупано? Твърде помпозно? — с растяща тревога попитах аз, изнервена от мълчанието й.
— Ако не е ослепял там, в родината си, просто е длъжен да се влюби в теб, Резерл! — най-сетне прошепна с възхита Мария Ана. — Направо си чудно красива.
Това беше първият, но не и последният комплимент в този майски ден на 1732 година, в който аз бях в центъра на веселото празненство в Ловния замък на „Шьонбрун". Едва следобед обаче ми се удаде възможност да говоря с онзи специален гост, за когото бях копняла толкова. Обитателите на двореца се разхождаха в скромните дворцови градини, обрамчени с гори, из които баща ми, императорът, така обичаше да ходи на лов. Неговият предшественик бе започнал да превръща старата ловна хижа в представителен летен замък, а вдовицата му, императрица Вилхелмина, го бе предоставила на императора. Сега той го използваше за ловни излети и за отбелязването на петнайсетия рожден ден на голямата си дъщеря, изпитваща особена слабост към „Шьонбрун".
Продълговатата приземна сграда с плосък покрив, която Фишер фон Ерлах бе проектирал за покойния ми чичо, ми харесваше много повече от лъхащия на мухъл „Хофбург" или от простоватия замък „фаворита". Потънала в съзерцание на фасадата, се стреснах от любимия глас и се извърнах със зяпнала от изненада уста.
— Ще ми бъде ли позволено да изкажа личните си благопожелания, Ваше Императорско Височество?
— Франц!
Бързо се огледах и установих, че както графиня Фукс, така и другите ми придружители бяха изостанали. Това бе възможно единствено с императорска заповед. Макар сърцето ми да се беше качило чак до дантелените рюшчета на деколтето ми, аз се опитах да се държа достолепно, като зряла жена. Вече не бях детето, което Франц Стефан напусна навремето. Междувременно бях свикнала да ме ласкаят. За зла участ обаче той не направи опит да ме ласкае.
Преди три години се бяхме видели за последен път. Нима не му правеше впечатление разликата? Отлично съзнавах, че пред мен стои управляващият херцог на една държава. Кавалер с всичкия светски и дипломатически опит, който бе натрупал при посещенията си в Париж, Берлин и много други европейски столици. Първоначалното ми разочарование бе допълнено от плахост. Може би вече не ме харесваше след всичките дами, които бе видял из другите владетелски дворове? Тук най-после се обади гордостта ми. Наследницата на империята няма да проси комплименти от него.
— Разкажете ми за пътуванията си, Франсоа — подканих го аз с усмивка, от която ме заболя устата, толкова насилена беше. — Вярно ли е, че сте се сприятелили с пруския престолонаследник?
— Пардон, Ваше Императорско Височество? — Франц Стефан ме погледна, сякаш не бе разбрал нито дума.
Как беше възможно? Всички хвалеха до небесата езиковите ми познания, а и френският ми беше по-добър, отколкото на повечето дами от императорския двор.
— Моля за снизхождение, Ваше Императорско Височество — най-сетне проговори той, след като си пое дълбоко дъх. — Не мога да повярвам, че това е моята Тереза, с която се сбогувах навремето. Къде е малкото момиче, което говореше, каквото му е на сърцето? Което тичаше по пътеките и коридорите със запретнати поли, а сините му очи преливаха от лудории?
— Да не искате да кажете, че вече не ме познавате? — попитах, а облекчението ми вече бе примесено със солидна порция кокетство. Лисичката щеше да ме порицае за тази палавост, но пък нали не ме чуваше. Беше някъде там, сред групата придворни, които ни следяха с любопитни погледи, но достатъчно далече, за да не могат да подслушват разговора ни.
— Оставих една малка приятелка с обещанието за бъдеща красота и при завръщането си у дома намирам възхитителна принцеса — отвърна той с този фатален чар, на който не успявах да устоя през целия си живот.
Какво трябваше да отговоря? С пламнали страни се взирах в подрязания чемширен храст до него и вдъхвах тръпчивия аромат на зелените листа, протягащи се към майското слънце. По-лесно ми беше да си бъбря с миниатюрния му портрет, който с разрешение на баща ми отскоро държах в покоите си. Картината немееше, каквото и да й кажех. Докато оригиналът се оказваше толкова вълнуващ, че ме беше страх да не изтърся някоя глупост.
— Наистина ли това е завръщане у дома, Ваше Кралско Височество? След толкова пътувания знаете ли изобщо къде е вашият дом? — прошепнах най-после аз, събирайки целия си кураж.