В дни като днешния, когато декемврийското небе тегне над Виена като сиво покривало, когато вятърът върлува из коридорите на „Хофбург" и се промъква под колосаните фусти, тя страдаше от болки в ставите, за които не желаеше да признае никому. Въпреки това не беше склонна да се откаже от утехата на сладкишите и другите лакомства, които сладкарите на „Хофбург" майсторяха специално за нея.
— Не обвинявайте мосю Ван Свитен за болестите си, майко — помъчих се да я окуража аз. — Той полага всевъзможни усилия да ви помогне, а може би и вие трябва да опитате да следвате препоръките му.
— Един ден сама ще усетите, че не е никакво удоволствие да си стара и болна — въздъхна вдовицата на императора. — Това състояние ти отнема цялата радост от живота.
Днес се сещам за тези пророчески думи, когато сутрин с мъка се надигам от леглото и всяко вдишване раздира гърдите ми. Копнея за деня, когато ще мога да склопя очи редом с теб, топ vieux. С всяка година от моя живот времето, което някога летеше така бързо, се превръща във все по-голямо бреме. Понякога недоумявам защо Бог ме оставя да живея толкова дълго. Но коя съм аз, че да критикувам нашия Господ Бог? Просто една клета душа, опитваща се да изпълнява дълга си.
Така, както се опитвах да го изпълнявам с най-чиста съвест навремето, когато до нас достигна поразителната новина, че пред портите на Дрезден, край Кеселхоф, се е състояла битка, в която прусаците отново са излезли победители. Фридрих празнувал в Дрезден и се споразумял със саксонците, уморени от войната.
Английският крал Джордж си имаше огромни проблеми в собствената си страна, а един поглед към Милано показваше, че рано или късно градът ще падне в ръцете на испанците. Не разполагах нито с достатъчно войници, нито с оръжия, за да се боря и да побеждавам по всички граници на огромната ми държава. Всички съюзници, всички съветници, министри и дипломати дружно се опитваха да ме принудят да сключа мир с Прусия в разрез с волята си.
На 25 декември 1745 година приех Дрезденския мир, чийто най-лош параграф окончателно присъждаше Силезия на заклетия ми враг Фридрих. Единствено християнската вяра ми даде сили да понеса достойно това унижение.
— Все пак и прусакът прави отстъпка — опита се да ме утеши барон Фон Бартенщайн, който отговаряше за външната ми политика като таен държавен секретар. — Зачита избора на императора и отдава дължимото на вашия съпруг като римско-германски император, Ваше Величество.
— Нима императорската корона може да се компенсира със загубата на Силезия? — възмутих се аз.
Дворът побърза да доведе отчаяната ми забележка до знанието на моя съпруг.
— Както изглежда, вие бихте предпочели запазването на властта на Хабсбургите в Силезия пред императорското достойнство за своя съпруг — Франц коментира злобната клюка с опасно спокоен тон.
Намирахме се на първия голям дворцов бал за годината и до този момент шествахме из залата в забележителна хармония. Предвид на бременността ми предпочетох да се въздържа от менуета. Извърнах внимателно глава и се вгледах в лицето му, за да разбера дали ме упреква сериозно, или просто бъбри ей така?
Той изглеждаше както винаги. Снажен, с бяла напудрена перука, на тила с модерна торбичка за косата; златисто кафявият му кафтан беше с най-актуална кройка, в горната част — плътно по тялото, нарочно колосан над бедрата и разкопчан. Маншетите стигаха чак до лакътя, а обточените с дантели ръкави на ризата се диплеха около яките китки на ръцете му. Изведнъж обаче познатата усмивка, играеща на устните му, ми се стори повърхностна и пресилена. Той избягна погледа ми и се вгледа над къдравата ми прическа някъде в далечината. Създаде ледена дистанция помежду ни, без да изрече нито дума или да направи нещо, привличащо вниманието.
— Отлично знаете колко държа да носите императорската корона, Франсоа. — Понижих глас, защото думите ми бяха предназначени единствено за него. — Но не можете да ми се сърдите, че при мисълта за Силезия ми капе кръв от сърцето. Имаме нужда от мир, но не съм в състояние да се преструвам, че се радвам на този мирен договор. Налага се да пренасочим войските си към конфликтите в Италия и Нидерландия. С Божията помощ стигнахме доста далече, ала според мен Господ очаква от нас да положим още по-големи усилия. И войската, и държавата трябва да бъдат организирани още по-добре и да се постигне по-висока ефективност. Ядосвам се, като гледам каква рутина и закостенялост царят навсякъде.