— За Бога, никой не би ви упрекнал, че пренебрегвате задълженията си, мадам — благо и мъничко тъжно отвърна Франц. — Поне що се отнася до задълженията ви на владетелка…
— Не пренебрегвам и съпружеските — допълних аз. — Не знам как щях да се справя с всичко, ако до мен не бяхте вие, топ vieux.
— Доколкото ви остава време покрай царуването, мадам — той явно държеше да има последната дума.
Нека да бъде така, не желаех да спорим за щяло и нещяло. Защо не забелязваше, че искам да се опра на него, да ми каже: „Добре постъпи, Резерл. Ще се справяш и занапред. Гордея се с теб и те обичам."
Ах, Франц, как глупаво пилеем времето, докато не сме проумели колко е кратко.
— Не бива да се заседявате толкова дълго зад писалището, Ваше Величество — смъмри ме мосю Ван Свитен и се изправи, след като се бе убедил, че плодът се е смъкнал надолу. След толкова раждания го знаех и сама. — По-добре да излезете навън. Една разходка на чист въздух ще се отрази добре и на вас, и на детето.
Наближаваше да родя. За мен това беше причина да отхвърля колкото може повече работа, за да не останат несвършени важни дела, когато настъпи моментът. Седмиците около раждането винаги водеха до нежелани забавяния, защото министрите ми в повечето случаи изчакваха с докладите си, докато отново седна зад писалището. Биха могли да представят документацията си и на Франц, нали в крайна сметка беше мой съуправител, но явно никой и не помисляше за това.
— Не мога да си позволя никакви ваканции, Ван Свитен — възразих аз. — Откъде да взема време за разходки? Налага се да се задоволя с чистия въздух през отворения прозорец. Толкова неща чакат да бъдат свършени! Боя се, че нито едно от тях няма да помръдне напред, ако сама не се заема с него. Постоянно се забавя изпълнението на заповедите ми, извънредно неприятно ми е впоследствие да търся отговорност от виновниците.
— Въпреки това Ваше Величество трябва да постави политиката и дипломацията на заден план — невъзмутимо настоя лекарят. — Макар дори аз да съзнавам, че страната се нуждае от реформи, на първо място е бъдещият живот, той изисква вашето внимание.
На 26 февруари 1746 година децата ни се увеличиха с още едно момиче. Кръстихме я Мария Амалия, а в семеен кръг с обич я наричахме Мали.
Първото посещение на братята и сестрите й, надзиравани от техните бавачки, събра цялото семейство около леглото ми и люлката, защитена с параван срещу евентуално течение. Протегнах ръце към малкия Карл, който правеше първите си стъпки, ала беше твърде нисък, за да надникне в люлката заедно с братята и сестрите си. Това момченце беше толкова обичливо, че го предпочитах пред всичките си други деца, макар да се стараех да разпределям справедливо чувствата си между всички тях. Без да се впечатлява от факта, че се е сдобил със сестричка, той посегна към връзките на бонето ми и захвана усърдно да ги дъвче. Брат му и сестрите му стояха пред новия член на семейството на повече или по-малко стабилните си крачета.
Огледах угрижено кръглите личица. Бяха ли здрави? Чувстваха ли се добре?
Бледността на Мариана беше нещо нормално. Само при вълнение по бузите й избиваха две кръгли алени петна. Не стоеше изправена, а издаваше напред едното си рамо, сякаш искаше да се сниши и да се предпази от нещо. Прехапала изпъкналата си долна устна и свъсила чело, нашата най-голяма дъщеря оглеждаше новата си сестра, без да мога да разбера какви чувства я вълнуват в този миг.
Двете по-малки момичета, Мими и Лизел, се притискаха плахо една в друга. Чаровни куклички, целите в дантели, които поглеждаха послушно към своята „ая" и не знаеха какво да правят.
Затова пък Йозеф беше далече от подобни съмнения. Едва петгодишен, вече прекалено добре осъзнаваше значимостта на собствената си персона. Войнствено издал напред кръглата си брадичка, се държеше на подчертано разстояние от момичетата. Гледаше толкова сърдито и неблагосклонно, че с изненада открих в нежното момчешко лице видима прилика с покойния ми баща. Като се започне от тесния остър нос и се стигне до искрящите очи под извитите вежди — сякаш виждах пред себе си император Карл VI в моментите, когато обсипваше с царствена немилост всички наоколо. Устните — здраво стиснати, изражението — сърдито. Само дето императорският маниер, възприет от едно малко момче, издаваше просто твърдоглавие. Въпреки това най-неочаквано се трогнах. Колко хубаво, че баща ми не ни бе напуснал напълно. Образът му живееше в престолонаследника.