— Трябват ми служители, които могат да мислят, все едно колко празна е хазната. Йезуитите ще ги обучават в този нов „Колегиум Терезианум". — Отдавна бях разбрала, че успехите на Фридрих се дължат не на последно място на добре образованите му служители.
Сама усещах, че тонът ми е прекалено рязък, но ми беше омръзнало да защитавам плана си.
— Е, добре — прокашля се Франц. Лека суха кашлица, която все по-често се чуваше напоследък и за която мосю Ван Свитен не намираше причина, макар да го бе преглеждал многократно. — Бих могъл да отпусна на държавата паричен заем от личната си каса, ако и ти си съгласна, Тереза. Разбира се, при разумна лихва и при обичайните условия за приемливи банкови сделки.
Макар да знаех, че след тосканското наследство нямахме лични финансови притеснения, все пак от устата ми се изплъзна удивен възглас.
— Ти се занимаваш с парични дела, Франсоа?!
Смайването ми го накара отново да се прокашля. Остави лупата и коригира небрежната си стойка. Стягаше се за отбрана, в случай че удивлението ми прерасне в неодобрение. Достатъчно добре го познавах, за да разгадавам знаците.
— Защо не? — предпазливо отвърна той. — С какво според теб се занимават моите служители на „Валнерщрасе"?
Франц бе закупил порутения палат на „Валнерщрасе" още през 1740 година и с течение на времето го бе преустроил в градска резиденция, за която си мислех, че преди всичко осигурява покрив над главата на лотарингските му другари. Отдавна не бях стъпвала там поради липса на време. Пък и нямах желание да разглеждам къща, която не се различаваше от другите нито по местоположението, нито по обзавеждането си. Досега не знаех, че императорът извършва там частни сделки в голям мащаб.
— Наистина ли имаш толкова много пари? — Държах първо да изясня най-важния въпрос. — Искам да кажа, че няколко хиляди гулдена няма да ми свършат работа, сумата трябва да е доста по-голяма.
— Наясно съм, Тереза — кимна той и затвори кутията, в чиито миниатюрни кадифени разделения се гушеха безброй благородни камъни. — Предполагам, че отива към един милион гулдена. А ти ще трябва да убедиш министрите си да ипотекират бохемските държавни имоти като един вид гаранция.
— Правилно ли те разбрах? — Вече не ме свърташе на масата, където четях последните доклади от бойното поле в Италия. — В състояние си да осигуриш един милион гулдена? Как е възможно? Откъде имаш такава огромна сума?
Франц се усмихна дяволито.
— Нали знаеш, че ме бива по финансовите въпроси. Направих някои доста добри сделки с поземлени имоти, успях също да спечеля от търговията с издадените от теб държавни полици. Като частно лице, разбира се, не като твой съпруг. Освен това инвестирах успешно в новите текстилни манифактури. Все някой трябва да изготвя униформите, необходими за войниците по време на война. Да не говорим за провизиите и за доставянето им на армията.
— Франсоа! — Смаяният ми възглас го накара отново да се подсмихне. Харесваше му да го гледам с ококорени очи, сякаш не съм го виждала преди.
— Какво, според теб, правя, когато съм на „Валнерщрасе", Тереза? Играя билярд по цял ден? Моите хора поддържат контакти с всички търговски центрове в Европа и представляват там интересите ми. Търговията процъфтява въпреки войната и несигурните времена. Умният човек знае къде да си вложи парите и да си продава стоките.
— Но… — Рядко се случваше да ми липсват думи. — Ти си император, мой съпруг и съуправител, а не търговец… — Насмалко да кажа „бакалин", но в последната минута се въздържах.
— Империята трябва да се радва, че съм толкова добър търговец — отвърна той спокойно, но категорично. — Защото, както изглежда, нейната владетелка има спешна нужда от моите пари, та войниците й да не мръзнат, а офицерите да не се бунтуват.
Уцели в десятката. Отчаяно се нуждаех от пари, да не говорим за пълководци, подчиняващи се на моите заповеди. Това, което правеше например произведеният в генерал княз Лобковиц, когото бях изпратила в Италия, наистина не отговаряше на представата ми за водене на война. Той се бавеше, вместо незабавно да настъпи към Неапол, както му бях наредила. И това при положение че според последните съобщения над Пиемонт е надвиснала опасност. В Силезия бях загубила територии, не желаех да изживея второ поражение и в Италия.
В главата ми настъпи пълен хаос. Трябваше да бъдат решени твърде много проблеми едновременно. А сега на всичкото отгоре се смесваха политиката и личната сфера. Не можех да разсъждавам трезво, когато Франц влезеше в играта. Наистина ли на „Валнерщрасе" се занимаваха само с делови въпроси?