Усъмних се в последното, когато стигнах до поисканите от мен калкулации на разходите на императорско-кралското домакинство. В него бяха заети близо две хиляди души и то гълташе почти два милиона гулдена годишно. Най-големите разходи отиваха за заплати, нали всеки — от интенданта до чистача — искаше да получи дължимото за труда си.
Откакто знаех колко плаща Франц на началника на канцеларията си, доходите на четиримата висши служители в собствения ми двор вече не ми се струваха толкова неподобаващи. Та нали дворцовият управител, хофмаршалът, дворцовият интендант и началникът на конюшните надзираваха и организираха една изключително сложна плетеница от услуги, свързани с императорско-кралския двор. Поддържането на този механизъм си беше цяла наука. Въпреки това ежегодните три хиляди и двеста гулдена за интенданта Кевенхюлер оставяха след себе си огромна дупка в хазната.
И дума не можеше да става за осезаеми ограничения в издръжката на двора. Започнех ли да икономисвам точно от тези разходи, новината щеше да стигне до моите врагове в Берлин, Париж или Мадрид и да им даде повод за злорадство. Измежду всичките пътешественици, търговци, благородници и авантюристи, удостояващи Виена с присъствието си, имаше и немалко шпиони, дебнещи всяка моя стъпка и предаващи незабавно и най-маловажната информация.
Бляскавата демонстрация на кралска и императорска власт служеше не само на нашето добро самочувствие, но и доказваше на съюзници и на врагове ненарушимата власт на династията на Хабсбургите. Ако започнех да се стискам, последиците щяха да са по-опустошителни от поражение на бойното поле.
Колкото и да ме плашеше празната хазна, налагаше се да спазвам външната форма.
Това се отнасяше и за разточителния театрален антураж, включващ всевъзможни актьори, капелмайстори, композитори, певци, музиканти и придворни поети. Всички те обитаваха един свят, изтъкан от амбиция, завист и боричкане — свят, който интендантът Кевенхюлер финансираше от името на Короната. На него беше подчинена и Контролната служба, която надзираваше и изплащаше всички бюджети. Ако Франц отпуснеше кредит на Короната, и тази река щеше да продължи да тече безпроблемно.
Обаче къде се беше чуло и видяло кралица да моли за кредит собствения си съпруг? Погледнах с леко раздразнение към семейната идилия и си наложих да си държа устата затворена.
— Е, как ти се струва? Прекрасно е, нали? Много по-красиво от „Хофбург"!
Нещо в държането на императора ме накара да понамаля възторга си. Той стоеше до прозореца и гледаше към Шьонбрунския хълм отсреща. Един ден паркът щеше да се простира дотам — съвършен и безупречен, каквото вече беше лявото крило на двореца, в което днес се нанесохме официално. Радостното събитие ме опияни, докато Франц беше сдържан. Още не ми бе простил напълно, задето предпочетох виенчанина Пакаси пред неговия любим лотарингски архитект. Резултатът обаче потвърждаваше убедително правилността на решението ми. Пакаси бе извършил нещо велико.
— Чувствам се, сякаш за първи път имам собствен дом, топ vieux — промълвих аз и се притиснах към гърба му. — Дом за нас и за децата ни. Сигурна съм, че ще бъдем щастливи под покрива на „Шьонбрун".
Франц изръмжа нещо невнятно. Не проумяваше желанието ми не да правя конкуренция на „Версай", а да имаме царска къща, съчетаваща по най-приятен начин жилищни и представителни функции. „Шьонбрун" още не беше напълно готов, но вече можехме да живеем в него, без да изпитваме особени ограничения.
Новата ми резиденция се представяше пред очите на света и аз тайно се радвах, че носи почерка на млад виенски архитект, а не на превзет лотарингец, който въз основа на своя произход си въобразяваше, че превъзхожда всички.
— Ако продължаваш да мърмориш, ще си помисля, че ми се сърдиш, и ще се натъжа. Това ли искаш?
Както винаги, сърце не му даваше да ми се разсърди; най-сетне ме погледна.
— Можеш да казваш каквото щеш, но един императорско-кралски палат би трябвало да притежава малко повече блясък от този хубавичък летен дворец. Със сигурност мосю Жадо щеше да…
— Шът! Искам да се чувствам добре, а не постоянно да бъда заслепявана, Франсоа. Ще се обзаведем на спокойствие с всички неща, които значат нещо за нас. За начало се радвам, че като стана сутрин, ще гледам градините и горите на „Шьонбрун", а не крепостни стени, покриви на къщи и пушещи комини. Да не говорим за шума и смрадта на града. Не ми казвай, че и на теб не ти харесва да тръгваш на лов, щом излезеш от портата. Сега ще те целуна, а ти ще престанеш да се заяждаш за дреболии.