— Почтената жена не броди нощем самичка, без придружител, из виенските улици, Кевенхюлер, нали ще се съгласите с мен?
— Е, да, Ваше Величество, обаче е възможно да изникне някаква работа и през нощта. Да се повика лекар или по неотложен семеен въпрос…
— Сигурно ще се справите, стига да не натоварите пълни глупаци с тази задача — прекъснах го аз. — Изцяло разчитам на вас. Очаквам редовно да ми докладвате най-подробно за напредъка си. Искам да сложа край на тези разпуснати нрави, превъзнасящи галантността, която всъщност само изкушава към греховност.
— Ваше Величество желае да изпратя агенти да контролират добрите нрави на Виена? — Дворцовият интендант се държеше така, сякаш очаквах от него да полира с носната си кърпа керемидите на катедралата „Свети Стефан".
— Това би трябвало да ви допадне — защитих идеята си аз. — Нали постоянно се оплаквате, че едно време всичко било много по-подредено, по-добро и по-съвършено, драги ми Кевенхюлер?
— Имах предвид етикета и испанския дворцов церемониал, Ваше Величество.
— Е, аз пък смятам, че моралът е по-важен от етикета, господин интендант.
Последните ми думи му оставиха единствено възможността да направи реверанс в знак на съгласие, преди да се оттегли — както си му е редът, заднешком.
Разбира се, Франц въпреки всичко узна за намеренията ми. И прояви голяма „деликатност", като избра точно Чиста сряда, за да ме заговори по въпроса.
— Откога изпращате по петите ми доверени лица, Тереза? — попита той, използвайки омекотения дворцов израз за шпиони.
— Откогато публично робувате на предпочитанията си към дребни и грациозни чернокоси дами, топ vieux — направих опит да отвърна иронично, ала ми липсваше талант за това. От моите уста прозвуча просто злобно.
— За Бога, какво значи това, Тереза? Ще ми направите сцена, защото танцувах прекалено много на миналия карнавал? Обуздайте ревността си, светлейша съпруго. Нямате никаква причина за нея. — Изрече го така подчертано нежно, че ме вбеси още повече. — Знаете, че съм ви неизменно предан. Не можете ли да престанете да давате ухо на виенските клюки?
— Ако не давахте храна на клюкарките, нямаше да се тревожа.
— Напразно се тревожите, Тереза! Ако продължавате така, ще навредите на себе си и на детето. Защо имате толкова малко доверие в съпруга си и в неговите действия?
— Защото е мъж.
— И това е достатъчно, за да го осъдите? — докачи се той, — Обиждате ме, Тереза. Май наистина трябва да последвам съвета на Розиер и да ви дам време да обмислите всичко, без да ви досаждам с присъствието си.
Вече беше стигнал до вратата, когато осъзнах, че тази загадъчна забележка намекваше за раздяла.
— Къде отивате, Франсоа?
— На „Валнерщрасе". Там ще се намери легло, в което не ме очакват недоверие и несправедливи упреци.
— Значи вашият лотарингски земляк ви посъветва така? — Бях колкото възмутена, толкова и смаяна. Откога Франц обсъждаше с приятелите си интимни въпроси на нашия брак? — Или той смята, че в отчаянието си ще преглътна всичко, само и само да останете при мен? Що за господа сте довели от Лотарингия в моя двор! — Тази разправия ме изтощи, очите ми се напълниха със сълзи.
Франц ме прегърна през рамо.
— Ах, Тереза, нямам намерение да ви напускам. Само да не бяхте толкова недоверчива понякога. Знаете колко съм ви предан.
Каза още много неща, и то точно думите, които жадуваше да чуе клетото ми наранено сърце. Накрая не отиде на „Валнерщрасе", но въпреки това не заповядах да изтеглят агентите. Сдобряването, колкото и да го желаех, остави у мен неприятен привкус. Той се подобри мъничко от факта, че малко след това господин Дьо Розиер напусна службата си при Франц.
— Петер ли? Такова име никога не е имало сред Хабсбургите — кипна вдовицата на императора. Гледаше кърмачето в ръцете ми, сякаш то е виновно, че не може да се казва просто Леополд, ами ще бъде кръстено Петер Леополд.
— Просто едно малко желание на кръстницата му, майко — опитах се да обясня необичайното име аз. — Царица Елисавета иска да издигне паметник на обичания си баща. За нас е голяма чест тя да бъде кръстница на първия син, дарен на императора след коронацията му.
— Въпреки това ще му викам Леополд — настоя майка ми и погъделичка новия си внук, появил се на бял свят в „Шьонбрун" в петия ден на месец май 1747 година.
През отворените прозорци на спалнята ми се откриваше гледка към околните хълмове, покрити с тучна зеленина. Лек ветрец довяваше свежия аромат на цъфтящите градини. Изпратих безмълвна благодарствена молитва към небето, толкова прекрасен беше този миг на мир и семейно щастие. „Шьонбрун" винаги ми действаше така умиротворяващо. Всяка пролет, когато дворцовият керван потегляше извън града, точейки се през предградията, се поздравявах за решението да построя лятната резиденция.