Особено заради Франц. Той приемаше като предизвикателство възможността да подреди и оформи творенията на природата съгласно принципите на човешкия дух. Там, където аз виждах просто красиви алеи, той съзираше тайнствени пресечни точки и оси. Геометрични и оптически форми, редуващи се според добре обмислена система и обрамчени от изкуствени граници — стени от дървета. За мен водните каскади, фонтаните, скритите канали и езерца представляваха приятни акценти в горещите летни дни, за него те бяха предмет на безконечни дискусии с майсторите, които ги създаваха по неговите планове.
Дворцовият театър на „Шьонбрун" също възприе окончателната си форма след раждането на третия ни син. Пакаси го бе разположил в северозападния край на двора. За целта бяха опразнени конюшните и бараките за карети и инструменти, така че да не сме изложени непосредствено на свързаните с тях шумове и остри миризми. Ако не се случеше нещо непредвидено, щяхме да открием театъра преди завръщането ни в „Хофбург" през есента.
Нищо чудно, че повечето ми разходки — с „преносимо писалище" или без него — постоянно ме отвеждаха към тази строителна площадка, която с оживената си дейност, множеството скелета и интересната суетня представляваше притегателен пункт и за децата. Ние не бяхме единствените зрители. Дворцови служители, посетители, занаятчии, доставчици и просто зяпачи, които идваха от Виена в тези хубави дни, непрекъснато се промъкваха през страничните пътеки в парка, та после вкъщи да разказват за чудното творение, изникващо в „Шьонбрун".
За неудоволствие на Кевенхюлер бях забранила да ги пъдят. Кому щеше да навреди, ако стане известно, че императорът и съпругата му ще имат дворец, какъвто Виена не беше виждала? Пък и така се откриваше чудесна възможност децата ми да свикват с вида на „ненапудрените", както наричаха обикновените мъже и жени от улицата. А не да притискат носове към прозорците на каретата, както правехме ние с Мария Ана, когато пътувахме през града. „Шьонбрун" им предоставяше възможността да се убедят, че и те са християни като нас. Деца, мъже и жени. А също и майки — като онази там, дето си почиваше в сянката на чимшира и притискаше към гърдите си жалко вързопче с бебе в него. С широко ококорени очи жената се дивеше на фасадните прозорци на двореца, в чиито кристалночисти стъкла се оглеждаше слънцето и пъстрият цветен килим на градината.
Мими също бе забелязала бедната жена и задърпа брокатената ми пола, за да привлече вниманието ми.
— Защо дрехите на тази жена са толкова мръсни и скъсани, мамо? — попита тя с тънкото си детско гласче. — Моята „ая" казва, че човек трябва винаги да облича най-хубавите и най-чистите си дрехи, когато отива при императора и императрицата,
— Може би това са най-хубавите й дрехи — намеси се Мариана, която вече знаеше за живота повече от малката Мими. — Нали виждаш, жената е бедна. А вероятно и гладна.
— Права е Мариана — кимнах аз и бръкнах в кесията, окачена на колана ми, за да извадя някоя монета, каквато винаги имах за подобни случаи. — Изтичай и й дай това, Мими, та да си купи нещо за ядене, а може би и нова фуста.
Докато се приближавах, съпровождана както винаги от деца, кучета, придворни дами и слуги, Мими изтича напред, заприказва жената и протегна малката си пълна ръчичка със златната монета в нея. Жената се отдръпна толкова рязко, че детето й се разплака, а Мими се уплаши и изпусна паричката.
Грубият, дрезгав глас изрече на диалекта на простите хора:
— Задръж си златото, принцеске, да не мислиш, че детенцето ми ще я смуче, та да се засити? Не му трябва злато на него, храна му трябва.
Жалният плач на кърмачето подсили думите й, а аз оцених по достойнство гордостта, с която не допускаше да се отнасят с нея като с просякиня. Импулсивно протегнах ръце.
— Тогава ми дайте детето си, щом не искате златото ми — настоях енергично.
— Ваше Величество! Аз… о, Света Богородице, не исках да обидя принцесата. Просто…
— Разбирам. Детето ти е гладно, а това те натъжава и озлобява, защото не знаеш как да му помогнеш. Дай ми го.
Без да обръщам внимание на ужасените физиономии около мен, посегнах към вързопчето и видях едно нещастно, зачервено детско личице, само кожа и кости. Горкото човече! В този горещ ден не бях затегнала корсажа си, така че трябваше само да смъкна малко деколтето на леката ми лятна рокля, за да сложа малкото на гръдта си.