Петер Леополд получаваше предостатъчно храна от яката си бохемска дойка. Нищо не ми костваше да дам част от майчиното си мляко на това нещастно малко създание, което започна да суче с удивителна сила, сякаш искаше бързо-бързо да погълне колкото е възможно повече при тази благоприятна възможност.
— Но, Ваше Величество!
— Ваше Императорско Височество!
— Исусе Христе!
Възгласите на придружителите ми и дълбоката въздишка на младата майка ме разсмяха.
— Какво се горещите? Не съм ли аз майката на моите народи? Значи съм майката и на това гладно мъниче. Петер Леополд ми оставя достатъчно мляко, за да го споделя с това детенце.
След като малкото се насити, аз го подадох обратно на смаяната му майка. През това време Мими се беше навела за монетата, а аз прибавих и втора; мушнах и двете в кърпата около корсажа на жената, без да се интересувам дали гордостта й го позволява или не.
— Добре ще направите да вземете тези пари — строго я посъветвах аз. — Сега малкото е сито, но все някога ще огладнее отново, а тогава няма да срещнете непременно императрицата, за да реши проблема. Как стои въпросът с бащата на детето?
— Избяга, отиде при войниците — отвърна жената и се вгледа удивена в изтощеното, но сито бебе, заспало в ръцете й.
— Все същата история. — Махнах на един от секретарите, които постоянно бяха около мен. — Заведете тази жена в дворцовата канцелария и накарайте да я впишат в листата на изоставените съпруги, та занапред да получава най-необходимото за себе си и за детето. Нали не желаем гладната смърт да сполети бебе, накърмено лично от императрицата.
Малко след началото на войната бях започнала да се грижа и за зарязаните съпруги и гладуващите им деца. Какво щях да управлявам, ако населението ми се стопяваше от глад и нищета? Жени като тази пред мен няма да се унижават да просят, ако получават пенсия от дворцовата камара, а ще живеят от труда си. Имаше толкова много клети създания, чиито мъже бяха последвали вербувачите, без да ги е грижа какво ще се случи със семействата им.
— Ваше Величество, всемилостива императрице…
— Грижете се за детето си и се постарайте от него да излезе човек — прекъснах благодарностите й аз и си тръгнах, преди жената да е засрамила и себе си, и мен с прекомерното си смирение.
Продължихме разходката, а аз отлично усещах как клюкарстват зад гърба ми. Още една история, която граф Подевилс щеше да докладва в Берлин, а Фридрих за пореден път да се мръщи на виенската „женска управия". Не му беше лесно на пруския посланик във Виена. Нито един документ не заминаваше за Берлин, без да ми е известно съдържанието му. И ние умеехме да шпионираме. Така например научих за един неуважителен доклад, в който Подевилс се занимаваше надълго и нашироко с начина ми на работа и изпращаше на своя крал оценката си за моята особа.
„Владетелката се занимава много с държавните дела", съобщаваше той, сякаш това заслужаваше почуда. „Старае се да ги познава точно и в детайли. Чете повечето донесения от посланиците си в чуждите дворове или кара да й ги четат, преглежда черновите на по-важните документи, преди да бъдат преписани на чисто, разговаря често с министрите си и присъства на конференциите, провеждани по значими държавни въпроси."
Не ме тревожеше фактът, че прусакът научаваше за трудовия ми ентусиазъм. Затова пък бях извънредно ядосана, задето господин посланикът имаше нахалството да коментира брака ми.
„Тя искрено обича императора", прочетох аз. „Но изискван от него голяма привързаност."
Подевилс дори дръзваше да твърди, че въпреки тази привързаност Франц оказвал незначително влияние върху начина ми на мислене. Стигнал бил до това мнение въз основа на един случай в Тайния съвет, за който узнал по неведоми пътища. В хода на този дебат императорът безуспешно се опитваше да промени становището ми по важен въпрос. Подевилс дори цитираше укорителната ми реплика към Франц да не се намесва в неща, от които не разбира. Вярно, в първия момент ми се беше изплъзнала тази гневна забележка, за която впоследствие съжалих; недопустимо беше обаче един посланик, наполовина дипломат, наполовина шпионин, да разпространява подобни клюки. Нима не бях застрахована срещу предатели дори в най-тесния си кръг от съветници? Искаше ми се да експедирам слугата на Фридрих с любопитните очи и уши по бърз куриер право при неговия крал.
Обаче нямах избор, налагаше се да търпя пруския граф. Тайно копнеех за деня, когато ще изчезне към далечния Берлин, а най-добре заедно с дяволския си крал да се продъни в дълбините на ада. Веднъж се изпуснах и изразих, макар в омекотена форма, това си желание пред барон Фон Бартенщайн, а той отвърна: