Безкрайно трудно ми беше да не се усъмня в Божията справедливост. Защо Той беше позволил този живот да расте в утробата ми, след като веднага си го взе обратно? За какво бяха усилията, чакането, мъките на раждането и болката от сбогуването? Какво бях съгрешила, че да бъда наказана с трето мъртвородено дете? Надменност? Забравяне на дълга? Къде бях сбъркала като човек и като вярваща християнка? Не намерих отговор на отчаяните си въпроси, макар да прекарвах безброй часове на молитви в дворцовия параклис.
— Не си слагайте грях на сърцето, Тереза — предупреди ме майка ми, когато я донесоха при мен в стола й. Беше вече толкова болна и немощна, че рядко напускаше покоите си в „Хофбург" или в лятната си резиденция в Хетценбург. — На нас, простосмъртните, не ни подобава да критикуваме Господ Бог. За него всички души са еднакви, все едно дали става дума за кралица, императрица или майка.
Нужни бяха още много години, много сълзи и много молитви, преди да се науча да приемам така предано Божията справедливост. През онази есен бях далече от подобно примирение. Друга причина за лошото състояние на духа ми беше, че бях принудена да се съглася против волята си с мира от Аахен, сключен на 18 октомври същата година. Английският крал бе заплашил да се споразумее с Франция и Испания, та дори и с Прусия, ако продължавам да се противя, и по този начин да се подсигури срещу обединената мощ на Австрия и Русия. Огънах се пред изнудването, но никога не простих на англичанина.
Дълбоко в сърцето си открай време изпитвах недоверие към английските протестанти. Католическото ми възпитание, вярата и набожността ми се съпротивляваха на техния аскетизъм, на отричането им от нашата свята Католическа църква. Чувствата ми бяха оправдани. Не изпитвах потребност да приема новия английски посланик, пожелал да поднесе благопожеланията си по повод на сключения мир. Изглеждаше ми като подигравка.
— По-добре да ни поднесе съболезнования, защото понесохме тежка загуба, макар да я разменихме срещу мира — троснах се сърдито на Франц, когато се опита да защити англичанина. — И този няма да е по-добър от Робинсън, от когото най-после се отървахме.
— Защо просто не се зарадваш, че всичко свърши благополучно, Тереза? — помъчи се да ме умилостиви той. — Французите се изтеглят от окупираните райони в Нидерландия. Запазваш си Милано и всички съюзници потвърждават градацията на правото на наследство, заложена в Прагматическата санкция. Все пак това са Англия, Холандия, Сардиния-Пиемонт, Франция, Испания, Модена и Генуа. Напук на огромните трудности ти укрепи наследството на баща си и запази неговата цялост.
— Но загубих Силезия — с горчивина му напомних аз. — А исках да поведа австрийската династия към нов блясък и нова мощ.
— Със сигурност ще го направиш сега. След Дрезденския мир Бохемия е в безопасност, а след Аахенския вече нямаме основания да се тревожим и за Предна Австрия, Нидерландия и Северна Италия. Най-после ще можеш да се заемеш с нещата, за които досега войната не оставяше време.
— За целта трябва преди всичко да опазя наследствените си земи от техните врагове. И дума не може да става за спокойствие, докато в единия край сме заплашени от прусаците, а в другия — от турците. Най-напред следва да се укрепи военната мощ на Короната. Няма да отстъпя от тази цел. Нужна е цялостна реформа на военната система — ни повече, ни по-малко. Следва да се преосмисли и външната ни политика. Ван Свитен ми препоръча горещо граф Кауниц, който преговаряше от наше име в Аахен. Навремето го бях изпратила в Нидерландия с Мария Ана и Карл, за да държи под око политиката, докато брат ти се бие на бойното поле. Сега войната свърши и Карл е в състояние да се заеме лично с управленските дела, все пак го произведохме в имперски фелдмаршал.
— Кауниц отново е във Виена? — Франц направи физиономия, сякаш обедът му бе заседнал в гърлото. — Не харесвам този човек. Има неподражаемия маниер да ръси злобни забележки. Чувства се по-велик от всички.
Не се учудвах, че не харесва графа. Едва ли можеше да има двама по-различни мъже. Личните вражди обаче не бяха повод да се лиша от една умна глава. В обкръжението ми такива се брояха на пръсти.
— Може да не харесваме Кауниц, но умът му е блестящ. Изказа интересни мисли относно сближаването с Кралство Франция. Нужни са ни съюзници срещу Прусия.
— В такъв случай по-добре да приемеш английския посланик — посъветва ме Франц. — Не забравяй, че Франция е враг не само на Австрия, но и на римско-германския император. Да не говорим, че лотарингецът в мен се противи да подаде ръка на хората, които по такъв перфиден начин си присвоиха моята родина.