— Обикновено то се оказва най-доброто — отвърнах. — Не по моя воля се получи така, че решавам сама. Обстоятелствата ми го наложиха.
Неприятно ми беше да се защитавам, а когато бях ядосана, думите ми бяха резки и недружелюбни. В последно време императорът беше открил свой си начин да реагира на остротите ми: напускаше безмълвно помещението. Само фактът, че цветът на лицето му от блед стана червен, издаваше, че се е предал.
През онези дни непрестанно се сблъсквах със съпротива и неразбиране, защото въпросът не се свеждаше само до обновяването на външната политика. Същевременно граф Хаугвиц работеше усилено за преобразяването на политическото управление, а Леополд граф Даун — за реорганизацията на моята войска.
Даун се бе отличил през изминалите военни години и беше близък довереник на фелдмаршал Кевенхюлер, който още преди смъртта си му бе предоставил записките си за реформиране на военното дело. Освен това го ценях като втори съпруг на Йозефа Ностиц, една от дъщерите на моята Лисичка, с която бяхме приятелки.
Армията ми боледуваше най-вече защото полковете бяха лична собственост на моите феодални владетели. Всеки отделен полк действаше и воюваше по различен маниер, имаше различно въоръжение и униформа. Отминалата война бе разкрила по болезнен начин недостатъците на тази система. Колкото по-скоро се променеше нещо в нея, толкова по-добре. В съответствие с моята заповед Карл Леополд Даун изработи всеобщ регламент, който занапред трябваше да важи за всичките ми войници. Той включваше устройването им в новопостроени казарми, начина на военното обучение, единната униформа, въоръжението, командната структура и цялостното управление. По негова идея дори бяха изсечени монети с моя лик и надпис Mater Castromm, Майка на казармите.
Добре щеше да е, ако имаше такъв правилник и за всекидневието в брака ми. Налагаше се с Франц да се справяме сами, да търсим и намираме пътя един към друг.
На един от веселите детски празници, малко след пролетното ни пренасяне в „Шьонбрун", си подадохме ръка и се одобрихме. Любовта към децата ни беше мощната връзка, която ни обединяваше, а за мен не представляваше трудност да продължавам да увеличавам броя им.
Няколко седмици след това Кауниц тихомълком ми връчи искания меморандум. В него стигаше до заключението, че „за постигането на голямата крайна цел не остава друг път, освен да се споразумеем с Франция".
— Няма да е лесно да намеря разбиране във Виена за тази нова външна политика — въздъхнах аз. — Надявам се, че ще ми помагате, Кауниц!
— Можете безрезервно да разчитате на мен, Ваше Величество — обеща той.
И удържа на обещанието си, топ vieux. Без Кауниц и неговата неуморна дипломатическа дейност днес империята, която след смъртта ми ще бъде управлявана от нашия син Йозеф, щеше да изглежда другояче.
На 14 май 1749 година, ден след като бях станала на трийсет и две, в извънредно издание на „Винер Диариум" бяха публикувани първите подробности относно преустройството на управлението във всички австрийски държави. Виенчани прочетоха черно на бяло, че съм издала заповед „обширната и великолепна монархия на Негово Императорско Величество да се превърне в едно цяло".
Поданиците ми възприеха визията за бъдещето на такава сборна държава, ала новата разпоредба за църковните празници предизвика кипеж в народната душа. Изобилието от църковни празници, изискващи молебени, процесии и меси, възпрепятстваше редовната търговия и производството на стоки от първа необходимост, затова Светият отец ми бе позволил да ги огранича. Занапред следваше да бъдат отбелязвани само три празнични дни по Коледа и три по Великден. Та нали в крайна сметка можехме да се молим на свети Йосиф, света Ана, свети Йоан Непомук и на останалите благославящи ни светци и без да мързелуваме по цял ден!
Премахването на изтезанията, отделянето на правораздаването от административната дейност, дори фактът, че занапред аристокрацията и управниците също щяха да плащат задължителен данък върху имуществото си и налог на глава от населението, не занимаваха хората толкова, колкото отменянето на църковните празници. Сред всеобщото възмущение не бе обърнато внимание дори на това, че в бъдеще щяха да важат еднакви закони във всички части на империята.
Трябваше нововъведенията да бъдат наложени по начин, който да омекоти протестите. Отборът от съветници, получени в „наследство" от моя баща, императора, се обяви открито срещу новостите и това ме улесни да се разделя с някои от тях.
Най-напред — с един, който дори не беше навършил петдесет години. Граф Харах, канцлерът на Бохемия, се бе проявил като ожесточен противник на Хаугвиц. Изпратих го в пенсия с почести и с доход от 36 000 гулдена. Не е моя вината, че почина малко след това. Беше се заразил с ужасната едра шарка, ала народът го превърна в „мъченик" на нововъведенията. Разправяха, че промените в министерството били претоварили сърцето, отровили кръвта и предизвикали кончината му.