— Сега вече наистина ме изненада, Резерл! — удиви се милият ми Франц и изведнъж се преобрази, сякаш стана с години по-млад и по-здрав.
— Щом още го умея, значи всичко е наред — изрекох с кокетна нотка в гласа, изненадала и самата мен.
През август се отправихме към Холич. Граф Даун ни разведе из новия полеви лагер, където бяха започнали да реализират всички точки на създадения от него правилник. Кулминацията беше парадът на разположените в Холич пет пехотни полка и един кирасирски полк. Пред откритата ми карета маршируваше дисциплинирана армия от еднакво облечени войници и се подчиняваше като един на даваните й лаконични заповеди.
Тази картина зарадва сърцето ми и направи силно впечатление на престолонаследника. Тя не само ми показа, че действително е възможно онова, което звучеше така изкусително на хартия, но и ми вдъхна надежда за бъдещето. Това беше войска, различна от дезорганизираните подразделения, с които застаряващият Найперг се бе опитвал напразно да защитава клетата ми Силезия. С тези военнослужещи щях да си върна Силезия!
Франц държеше да ми окаже почести начело на своя личен полк. Благодарих му трогнато — за мен това беше доказателство за любовта му, макар че злите езици във Виена щяха по-късно да го изтълкуват като възмутително принизяване на императора.
Въпреки императорската корона за теб не се бяха променили много неща, топ vieux. През целия си живот ти си остана чужденецът, когото използваха като изкупителна жертва за всичко. Дори не мога да кажа дали това те нараняваше. Ти никога не изрече и дума по въпроса. Впоследствие животът ме научи, че някои рани гноят дълбоко в себе си, докато ти отнемат дъха и радостта от живота. Иска ми се да бях стигнала до това прозрение тогава. Дали досадната кашлица, чиято причина Ван Свитен така и не откри, не беше признак за това?
През онова отдавна отминало лято, докато войските изпълняваха маневрите си под яркото августовско слънце, нямаше място за по-задълбочени мисли.
— Империята ще ви благодари за това, което сте сътворили — похвалих аз графа, а после сложих ръка на рамото на Йозеф. — Погледни ги, момче. Това са мъжете, които ще защитават твоята бъдеща империя и ще ти върнат Силезия, ако майка ти не успее да го направи преди това.
Йозеф преглътна от вълнение. Усетих как се стегна под умаленото издание на униформата, която носеше баща му, императорът. Миналата година се бе състояла тържествена церемония, на която той също бе обявен за командир на полк. Явно му доставяше удоволствие да дава с детския си глас заповеди, които възрастните войници изпълняваха без колебание. Сега беше на осем години и още по-силно съзнаваше значимостта си.
— Войната не е женска работа — отвърна той с удивителна наглост, от която загубих ума и дума.
— Но, Йозеф…
В крайна сметка се наложи Франц да каже няколко сурови думи на невръстния нахалник. Йозеф сведе глава, ала всяка фибра на сгърченото от инат момчешко телце излъчваше съпротива.
— Не можем да търпим това арогантно поведение — обсъдих аз случката с неговия възпитател след завръщането ни в „Шьонбрун". — Трябва да се противопоставим на желанието му винаги да се налага. И ако нищо не помага, при нужда хващайте камшика.
— Но, Ваше Величество! — ужаси се граф Батиани. — Това би било безподобно отношение към един ерцхерцог.
— Възможно е, обаче поведението на сина ми също беше безподобно, графе. Ако не иска да чува, ще му се наложи да чувства.
Душата ме болеше да давам такива строги заповеди за милия ми Бепи, защото в сърцето ми той си оставаше същият, макар вече да не искаше да чува детското си гальовно име. Ала аз не възнамерявах да допусна с него грешката, която баща ми бе допуснал с мен. Йозеф щеше да бъде подготвен да поеме тежката си служба, когато му дойде времето. Моят приемник щеше да съответства на идеала за прогресивен монарх и никоя жертва не беше голяма за тази цел. Сигурна бях, че един ден щеше да ми е благодарен.
Изискванията на жизнената детска групичка винаги бяха в центъра на моя живот наред с управлението.
Често се сблъсквах с критични физиономии и с повдигнати вежди, когато придавах по-голямо значение на храносмилателните проблеми на поредното кърмаче, отколкото на доклада на пристигнал отдалече посланик, но бях непоколебима. Бъдещето на монархията зависеше и от тези деца, както зависеше от моята работа и от дейността на съветниците и министрите. Поредният залог за това бъдеще изплака за първи път на 4 февруари 1750 година. Йохана Габриела увеличи броя на моите малки ерцхерцогини — вече наброяваха пет игриви момиченца.