Бързо ги клампираха и пациентът бе включен към апарат, поддържащ сърцето и белите дробове. В този момент някои от лекарите напуснаха и отидоха да се занимават с назначените им случаи. Джак се приближи до анестезиолога, за да го попита какви са шансовете за оцеляване на мъжа, но шефката на сестрите го потупа по гърба.
— Съжалявам, господине — каза тя, — но тук се опитваме да спазваме стерилност. Налага се да излезете и да се преоблечете, ако желаете да наблюдавате. — И тя му подаде чехли, които да сложи над обувките си.
— Няма проблем — кимна той. Учуди се, че не го бяха изритали по-рано.
Когато излезе в дългия коридор, събитията от безкрайната нощ си казаха своето. Беше изтощен до такава степен, че усети краката си сякаш пълни с олово. Освен това му се гадеше. Намери Лу да седи в препълнената чакалня и да говори по клетъчния си телефон. На масичката пред него стояха портфейл и шофьорска книжка. Той посочи към книжката, без да прекъсва разговора. Джак се пресегна и я взе. Беше на Дейвид Розенкранц. Приближи я към себе си и се вгледа в ламинираната снимка. Мъжът приличаше на американски футболист с дебел врат и широка, откриваща всичките му зъби усмивка. Беше красив.
След няколко минути Лу затвори телефона си и погледна към Джак.
— В този момент не искам да ме тормозиш с дълги обяснения как се е случило това — каза той уморено. — Бих искал да знам само защо. Последното нещо, което ми обеща беше, че ще седиш в чакалнята пред вратата на кардиологичното отделение.
— Така възнамерявах — отвърна Джак. — След това осъзнах, че смените се сменят и внезапно се разтревожих, че Ракоци ще изчезне. Просто исках да съм сигурен, че ще е тук, когато ти пристигнеш.
Лу разтърка лицето си с две ръце и изсумтя. Очите му бяха зачервени. Той изглеждаше почти толкова зле, колкото Джак.
— Аматьори! Мразя ги! — произнесе той патетично.
— Не ми беше хрумвало, че може да е въоръжена — опита се да се оправдае Джак.
— А двата смъртни случая тук, причинени от огнестрелни рани…? И това ли не ти хрумна?
— Не — призна Джак. — Наистина бях разтревожен, че може никога вече да не я видим. Само исках да я помоля да остане. Нямах намерение да я виня или нещо подобно.
— Лошо решение — каза Лу. — По този начин убиват хора като теб.
Джак вдигна рамене. Знаеше, че приятелят му е прав.
— Видя ли шофьорската книжка на мъжа когото си застрелял? Кой е Дейвид Розенкранц?
Джак поклати глава.
— Представа нямам. Никога не съм го виждал преди, нито пък съм чувал името му.
— Ще прескочи ли трапа?
— Още не знам. Исках да попитам анестезиолога, но ме изритаха. Според мен хирурзите са оптимисти, ако се съди по начина, по който говорят.
— Как е Лори?
— Добре. Много добре. Или най-малкото беше, когато я оставих. Не очаквах, че това ще се проточи толкова дълго.
Когато тръгнаха към асансьорите, сержантът прочисти гърлото си:
— Знам, че си изтощен и че има защо, но се боя, че се налага да знам какво се е случило от момента, когато си слязъл долу в гаража.
— Хванах сестрата тъкмо когато се качваше в джипа. Вече беше отворила вратата аз й извиках и се втурнах към нея. Очевидно беше, че няма никакво желание да сътрудничи. Когато я хванах за лакътя, за да я издърпам, тя ме изрита в слабините. След това извади пистолета и ми нареди да вляза в колата.
— Това да ти е за урок — каза Лу. — Никога не влизай в кола с въоръжен човек.
— Да не мислиш, че съм имал голям избор?
— След това дойдох аз — продължи Лу. — Видях те, че влизаш в джипа. Видях дори оръжието в ръцете й. За съжаление, трябваше да изчакам няколко коли, които минаваха в този момент. Какво стана в колата?
— Всичко се случи много бързо. Човекът, който явно е бил вътре, е чакал Ракоци. И точно в момента, когато тя се канеше да стреля в мен, той я застреля. Господи… — Гласът на Джак трепна, когато си помисли, че е бил на косъм от едно последно пътуване до Патологическия център.
— Голям глупак си — не се сдържа Лу и го тупна по рамото. — Имаш ужасната склонност да се забъркваш в отвратителни ситуации. Навираш се право в устата на вълка. Разбираш ли го?
— Вече да — призна Джак.
Асансьорът пристигна и те се качиха.
— Добре — измърмори Лу. — Въпросът е: Защо? Имаш ли някакво обяснение?
— Имам. Но нека ти обясня пак. Лори едва не умря от свръхдозата калий, което е явен опит за убийство. Няма начин да се докаже заради физиологията на калия в човешкия организъм, но не го отменя. Знам със сигурност, че всички пациенти от „черната серия“ на Лори са били убити по този хитър начин и че не са били случайно избрани. Всички те, включително Лори, са били позитивни за генетичните маркери за сериозни заболявания.