1.
Звукът на падащи капки напомняше метроном. Някъде навън по противопожарната стълба капките от несекващия дъжд се разбиваха с удар в металната повърхност. За Лори Монтгомъри шумът изглеждаше силен почти колкото лита̀вра в иначе тихия апартамент на Джак Степълтън, карайки я да потрепва в очакване на всеки следващ удар. Единствената конкуренция през дългите часове беше компресорът на хладилника, който се включваше и изключваше, съсъкът и думкането на радиатора, когато температурата се покачеше и случайните далечни клаксони и сирени, толкова типични за Ню Йорк, че човешкото съзнание инстинктивно ги игнорираше. Но Лори не бе такава късметлийка. След като се обръща и въртя три часа, бе станала свръхчувствителна към всеки звук наоколо.
Тя се обърна отново и отвори очи. Анемичните пръсти на светлината бяха стигнали до потъналите в сянка ъгли на прозореца и й позволяваха по-добър изглед към празния и скучен апартамент. Причината тя и Джак да са тук, вместо в нейното жилище, бе големината на спалнята й: бе толкова малка, че би побрала най-много две единични легла, което правеше съвместното спане проблематично. А пък и Джак искаше да е по-близо до любимото си квартално баскетболно игрище.
Лори погледна към радиобудилника. Колкото повече време минаваше, толкова повече се ядосваше. Така както не си беше доспала, днес щеше да се чувства направо като изцедена в патологията. Питаше се как бе издържала по време на следването в медицинското училище, чието истинско име би трябвало да бъде „лишаване от сън“. Тя усети, че сегашната й неспособност да заспи не е единственото, което я ядосва.
Беше посред нощ, когато Джак съвсем случайно й напомни за предстоящия й рожден ден, питайки я дали иска нещо специално, за да го отпразнува. Знаеше, че това е съвсем невинен въпрос, провокиран от приятната възбуда след правенето на любов, но той я накара да се размисли за бъдещето — нещо, което от известно време упорито отбягваше да прави. Изглеждаше невероятно, но скоро щеше да стане четиридесет и тригодишна. Някъде около трийсет и пет клишето за тиктакащия репродуктивен часовник бе станало за нея реалност и сега изпращаше тревожни сигнали.
Лори въздъхна неволно. В самотата й, когато часовете отминаваха един след друг, тя се терзаеше над мисълта за социалното тресавище, в което бе затънала. Що се отнася до личния й живот, нещата бяха зациклили от прогимназията. Сегашното положение задоволяваше напълно Джак, което се доказваше от отпуснатия му силует и звуците на блаженство по време на сън, което правеше нещата още по-лоши за Лори. Тя искаше семейство. Винаги е била сигурна, че ще има семейство, дори по време на относително буйните си двайсет и ранните трийсет години, а ето я сега — на четиридесет и три, живееща в грозен апартамент в покрайнините на Ню Йорк, спяща с мъж, който не си и прави труда да помисли за женитба или деца.
Тя отново въздъхна. Преди съвсем съзнателно се опитваше да избягва да разстройва Джак, но сега пет пари не даваше. Беше решила да говори с него отново, макар да знаеше, че това е нещо, което той старателно отбягва. Но този път тя бе решила, че трябва да има някаква промяна. В края на краищата защо трябваше да се примирява да живее ужасен живот в апартамент, подхождащ повече на двойка бедни докторанти, отколкото на сертифицирани съдебни патолози, каквито тя и Джак бяха, и да поддържа връзка, в която разговорите за женитба и деца бяха едностранно забранени?