— За бога, вали дъжд!
— Дъждът го прави още по-интересно.
— Знаеш ли, Джак, за да бъда тази сутрин честна докрай, ще ти кажа, че намирам този вид безразсъдно поемане на риск от твоя страна не само за неуместно, но и за егоистично, сякаш специално искаш да нараниш чувствата ми.
— Интересно — подсмръкна Джак. — Е, нека тогава аз пък да ти кажа нещо: карането на колелото ми няма нищо общо с твоите чувства. И за да бъда честен, на мен твоите чувства ми изглеждат точно толкова егоистични.
Навън, на 106-а улица, Лори тръгна на запад към Кълъмбъс авеню, за да хване такси. Джак натисна педалите на изток към Сентръл Парк. Нито единият, нито другият помаха с ръка.
2.
Джак бе забравил удоволствието да кара тъмночервеното си колело „Канъндейл“, но радостното оживление го връхлетя стремително, докато се спускаше по едно от възвишенията, след влизането в Сентръл Парк, близо до 106-а. Тъй като паркът бе почти пуст, с изключение на някой случаен бегач, Джак се понесе и напрегнатият шум на трафика, както и сподавените му тревоги, изчезнаха чудотворно в мъглата на гората на границата с града. Със свирещия в ушите му вятър той си спомни, сякаш бе вчера, как летеше по Дедменс хил в Саут Бенд, Индиана, на златно червения си, с широки гуми „Швин“. Беше получил колелото за десетия си рожден ден, след като го бе видял да се рекламира на корицата на една хумористична книга. Станало символ на щастливото му безгрижно детство, той бе убедил майка си да го запази и то продължаваше да събира прах в дъното на гаража на бащината му къща.
Дъждът продължаваше да се излива, но не толкова силно, че да охлади ентусиазма му, макар да чуваше как капките се разбиват в челото на каската. Най-големият проблем беше да вижда през струйките вода по стъклата на аеродинамичните си слънчеви очила за каране на колело. За да се запази относително сух, бе облякъл водонепропускаемо пончо с хитро пригодена кукичка за палците. Когато се наведеше напред, пончото създаваше подобно на шатра покривало. През по-голямата част се стремеше да избягва локвите, а когато не можеше, вдигаше крака от педалите, докато стигне до суха настилка.
На югоизточния край на Сентръл Парк Джак се вля в улиците на града, вече задръстени от сутрешния натоварен трафик. Беше време, когато обичаше да предизвиква трафика, но то бе, според думите му, когато беше малко по-луд. Пък и тогава беше в значително по-добра форма. След като не беше карал през последните няколко години, издръжливостта му съвсем не бе същата. Честите тренировки на баскетболното игрище му помагаха, но все пак бе различно. Въпреки това той не намали и когато влезе по наклона в 30-а улица и спря пред офиса на медицинските следователи, четириглавите му мускули роптаеха. Той слезе, остана на място известно време облегнат на дръжките, и изчака кръвообращението му да се нормализира и да задиша нормално.
Когато болката в бедрата му се уталожи, вдигна колелото на рамо и тръгна по стълбите към рампата. Краката му още бяха като гумени, но нямаше търпение да разбере какво става в моргата. Докато минаваше покрай фасадата на сградата бе видял цяла върволица от телевизионни ванове, паркирани на бордюра, с включени генератори и опънати антени. Зад вратите на централния вход се виждаше тълпа от хора. Нещо ставаше.
Джак махна за поздрав към Робърт Харпър в офиса на охраната. Униформеният служител стана от стола си и провря глава през отворената врата.
— Пак старите номера, д-р Степълтън, а? — провикна се мъжът. — Не съм ви виждал с това колело от години.
Джак отново махна с ръка и продължи с велосипед на рамо към дълбините на сутерена, където се намираше моргата. Отмина малката зала за аутопсии, използвана за изследване на разложени тела и зави наляво точно пред централната грамада от подобните на чекмеджета хладилни камери, където се оставяха телата, преди да бъдат аутопсирани. Трябваше да освободи място за колелото си в зоната, запазена за простите чамови ковчези, които използваха за неидентифицирани и непотърсени мъртъвци. След като прибра пончото и велосипедните принадлежности в гардеробчето си в стаята за дежурства, Джак се насочи към стълбите. Мина покрай Майк Пасано, техническият помощник, който бе зает с довършването на писмената работа. Джак му махна, но Майк бе твърде погълнат от преписването, за да го забележи.
Когато излезе в централния коридор на първия етаж, Джак зърна друга тълпа хора. Дори от дъното на сградата можеше да чуе жуженето от възбудени разговори. Имаше нещо, любопитството му бе провокирано. Един от най-вълнуващите аспекти на това да си медицински следовател беше, че никога не знаеш какво те очаква на следващия ден. Идването на работа беше стимулиращо, дори вълнуващо, което бе пълната противоположност на предишния му живот, когато бе офталмолог и всеки ден бе спокоен, но напълно предсказуем.