Джак хвърли петдоларовата банкнота на Чет върху бюрото, сведе очи и разтърка челото си.
— Джак, повярвай ми! Идеята ми хрумна отчасти заради твоя коментар, че нещата в „Манхатън Дженерал“ загрубяват и… Всъщност исках да те попитам какво конкретно имаше предвид.
— Не съм сигурен, че имах предвид нещо определено — отвърна той, без да смъква ръка от челото си. — Но ако серията ти скача до тринайсет души в две болници, двете от които са институции на „АмериКеър“ това те кара да се замислиш.
Лори кимна.
— Ако това са убийства, струва ми се, че съвсем не са случайни. Демографски си приличат прекалено много. Например днес разбрах, че всичките, най-малко тези в „Манхатън Дженерал“, са станали сравнително наскоро абонати на „АмериКеър“. Как това се връзва с общата картинка обаче, не ми е ясно.
— И смяташ, че става въпрос за някакъв заговор?
Тя кимна отново.
— Мисля, че точно това се съдържаше в твоя коментар.
— Всъщност не, и на пръв поглед дори няма смисъл. От друга страна медицината стана голям бизнес, а „АмериКеър“ е една огромна организация. Това означава, че съществуват чиновници, както и техните началници, които са толкова далеч от грижата за пациентите, че са забравили какъв е в края на краищата продуктът на компанията. Виждат всичко единствено в цифри.
— Това може би е истина — каза Лори, — но да се избавят от новите си здрави абонати… това е диаметрално противоположно на целта на всяка статистика.
— На нас може да ни изглежда така, но на мен ми се струва, че са замесени хора от високите етажи, които не можем да се надяваме да разберем. Може да съществува някакъв заговор, чийто смисъл все още да не успяваме да схванем.
— Може и така да е — замислено се съгласи Лори. Беше разочарована. Беше очаквала, че Джак ще предложи нещо.
Известно време седяха и се гледаха. Джак беше този, който наруши тишината.
— Нека те попитам нещо направо, което споменах долу в залата за аутопсии. Свързана ли е срещата довечера с подробности около факта, че се омъжваш, защото ако е така, ще се стигне до ексцесии. Просто искам да те предупредя.
Лори не отговори веднага, защото думите му й напомниха колко се е усложнил животът й. Беше й трудно да прецени всичко и да предвиди реакциите на всички.
— Тази тишина не предвещава нищо добро — изсумтя Джак.
— Няма да се омъжвам! — каза Лори с внезапен плам. — Казах ти го и докато бяхме долу, макар и не толкова определено. Казах ти, че се налага да говорим за нещо, което е свързано с мен и теб и с никой друг.
— Мисля, че тогава не включи този „никой друг“.
— Е добре, включвам го сега!
— Добре, добре. Успокой се! Аз съм този, който трябва да се разстройва, не ти.
— Щеше да се разстроиш, ако беше на моето място.
— Просто така го изтърсих, не мога да кажа нищо повече, ако нямам достатъчно информация. Но знаеш ли какво, Лори, мразя да общуваме един с друг по начина, по който го правим сега. Приличаме на двама слепци, които се блъскат в тъмното.
— Напълно си прав.
— Е, защо тогава не ми кажеш за какво трябва да говорим и всичко да се свърши?
— Не искам да говорим точно тук. Искам да сме далеч от Патологическия. Не е свързано с работата и няма причина да сме тук. Направих резервация в „Елиъс“ за шест без петнайсет.
— О! Вечеря ли ще е или късен обяд?
— Много смешно! — озъби му се Лори. — Предупредих те, че може да се наложи да е по-рано. Днес е петък и всичко е заето. Радвам се, че изобщо намерих маса. Ще дойдеш ли или не?
— Ще дойда, но ще е голяма саможертва от моя страна. Уорън ще е страшно разочарован, че няма да участвам в големия нощен баскетболен мач в петък. Е, всъщност това е лъжа. Откак ти се изнесе, играя направо отвратително, така че той не ме иска в отбора си. В момента на игрището съм персона нон грата.
— Ще се видим в „Елиъс“ — каза Лори, обърна се и излезе от стаята.
Джак стана от стола си, открехна вратата и надникна навън. Токчетата й вече чаткаха към дъното на коридора. В стъпките й не се усещаше никакво колебание, движеше се с бърза, стегната крачка.
— Хей! — провикна се той.
— Това, дето ти казах за саможертвата беше шега!
Лори нито намали крачка нито се обърна и след малко изчезна от погледа му.
Джак се върна и седна на стола пред бюрото си. Запита се дали не беше попрекалил със сарказма. Вдигна рамене, защото знаеше, че просто си е такъв, не можеше да се въздържи. Този вид остроумия се бяха превърнали в неговата защита срещу несигурността на живота. В настоящата ситуация се страхуваше да не би Лори да го унизи по някакъв начин. Представа нямаше какво крои тя. От друга страна коментарът на Лу, че искала да оправи нещата помежду им продължаваше да отеква в съзнанието му и го изпълваше с надежда.