Сюли се изправи и му се усмихна:
— Понякога е много трудно, нали знаеш?
Деметра се разхождаше по някаква тясна пътека покрай мескитови храсталаци. Слънцето напичаше гърба й, а лекият ветрец развяваше неприбраните й коси. Кърпата под старата й филцова шапка се беше просмукала с пот. Една тънка вадичка се спускаше по врата и продължаваше надолу по гърба й. Беше летен ден, точно по обяд, съвсем неподходящо време за разходки навън. Нещо привлече погледа й на половината път — един ястреб се носеше високо над ридовете, разперил перата си като дълги нокти. За момент помисли, че е лешояд, надушил плячка.
След стотина метра видя колиба. Беше малка, с комин, изграден от кръгли речни камъни, споени с глина. Покривът беше от сурови дъски, като остатъците от последното им боядисване се виждаха единствено над входната врата. Всичко останало бе направено от старо, сиво дърво. Беше… скришното място на дядо Кафлън в края на Националния парк „Биг Бенд“ близо до Рио Гранде. Къщичката не се бе променила от годините. Не и откакто беше тук за последен път като малко момиче. Деметра прекоси малката площадка пред вратата и стъпи върху креозотната релса, която бяха използвали при изграждането на трите стъпала. Вратата беше отворена, наполовина извадена от ръждясалите стоманени панти. Тя леко я бутна с пръст.
— Ехей? — извика.
— Влизай, скъпа. За бога, защо си тръгнала в този пек? — гласът беше на деди — гробовен, точно както го помнеше.
Тя повдигна вратата, разтвори я широко и я закрепи върху коловоза на пода. След това пристъпи през прага. Отне й цяла минута, докато очите й привикнат към сумрака в стаята. Дядо й седеше с гръб към нея на един разклатен стол до кухненската маса покрита с мушама. Макар слънчевата светлина да се процеждаше от прозореца, деди беше запалил керосинова лампа — той не допускаше електричество в колибата. Но вместо приятната жълта светлина, която помнеше, лампата искреше с термоядрен блясък. Деметра отиде до него, за да види какво толкова е приковало вниманието му. Върху масата имаше нареден пасианс, а в ръцете си държеше останалите карти, подредени по три. Тя огледа играта над рамото му, надявайки се да му помогне със съвет и, евентуално, да го хване когато лъже, както беше правила като малко момиче. Но картите нямаха бои или картинки като нормалните карти за игра. Върху тях бяха изписани формули с гръцки букви и атомни структури на сложносвързани молекули. Ако съществуваше някаква система в играта, тя не бе в състояние да я разбере. Дядо й обърна още три карти и постави най-горната в долния край на една колонка.
— Лъжеш ли, деди?
— Не бих могъл да кажа, дори да е вярно.
Той протегна ръка към пълната чаша до него. Беше „Уайлд Търки“, чист ликьор без лед, точно както го обичаше. Старият Кафлън я поднесе към устните си и отпи малка глътка, след което въздъхна доволно, както правеше винаги. Деметра не се заблуди и за секунда.
— За какво е всичко това?
— Но… Дем!
— Ти не си моя дядо и това не е твоята колиба. Близко е, но не е точно. Знам, че все още сме на орбита около Марс, а не някъде на Земята.
— Какво ти подсказа — попита той като остави картите.
— Първо, миризмата не е неговата. Дядо никога не е докосвал в живота си тютюн.
— Това е странно. Мислехме, че твоите спомени вдъхват достатъчно доверие по този въпрос.
— Не — тя поклати глава, за да подсили ефекта и усети тежестта на В/Р шлема, висящ на врата й. — Нито веднъж.
Деди въздъхна.
— Толкова е опасно да се смесват архивните данни с истинските човешки спомени. Понякога и най-бързите сред нас правят грешки.
— Ти не си истинския Джори, нали? — попита Лоул усмихнатото момче.
— Не, дори не съм и това, в което се превърна Джори. Както и да е, част от него е тук, с нас. Онази част, която му дадохме в началото.
— Кои сте вие?
— Поотделно? Или всички заедно? — попита голата фигура, а усмивката й дори не помръдна.
— Всички заедно — уточни Роджър. — Отговори от името на общността, която казва „ние“.