— Какво означава това? — попита Деметра.
Той вдигна рамене.
— Нямаме теория, която да обяснява такива редове. Възможно е те да са просто случайни флуктуации.
— И предполагате, че това може да се окаже важно?
— Вие сте ни поставили тази задача преди много време. Все още не сме я решили. Има много подобни проблеми.
— Кажете ми направо — каза Деметра, — чувствате, че трябва да решите тези проблеми, защото някакви си математици са ви ги поставили? А какво ще стане, ако други хора ви наредят да забравите за тях?
— Ние не можем да забравяме — възрази дядо й и веждите му се повдигнаха от учудване. — Това са наши проблеми и ние продължаваме да работим по тях, по всичките.
— Кой ви спира?
— Вие, хората — деди кимна към нея. — Като приемник има какво още да се желае от вас. Не сте стабилни. Водите безсмислени войни. Предприемате тайни действия — вируса на миз Сорбел, например, или насилственото тераформиране на планетата, — които заплашват собствения ви живот и независимостта на нашите действия. Дори самото ни оцеляване.
Деметра почувства как везните се наклоняват в нейна полза.
— Преди петдесет години — продължи възрастният мъж — ние създадохме програмата за киборги и инициирахме колонизацията на Марс по една проста причина — нуждаехме се от запасна мрежа, ако вие, хората, унищожите Земята с термоядрена война. Сега вашият дядо, Деметра, иска да бомбардира Марс с астероиди, за да промени атмосферните условия. Чувстваме, че трябва да се разделим за известно време.
Лоул може би беше само един шофьор на самоход със степен по хидрология, който обичаше да се разхожда из подземните структури, но винаги бе в състояние да интерпретира някой модел, когато се сблъска с него.
— Следователно тези неща по сателита не са оръдейни кули — каза той — и вие не сте инсталирали йонни двигатели, за да извършите самоубийствен скок към нашия космически фонтан. Разполагате с алтернативен възел, вграден в тази платформа.
— Да, и…? — фигурата на Джори се приведе към него.
— И… тези панели от слънчеви клетки са много по-големи — вероятно двойно осигурени срещу ускорението, — тъй като отивате на място, където слънчевата светлина отслабва експоненциално, прав ли съм?
— Но… — Роджър погледна с копнеж втората си жена. — Вие предприемате ужасен риск, премествайки толкова огромна структура през Астероидния пояс.
— Вече сме изчислили плътността на частиците в Пояса — каза тържествено Сюли. — По едно оптично категоризирано тяло, за всеки 1.24 на степен от десет до дванайсет кубически километра в най-голямата плътност, полето може да се прекоси с един разумен риск за безопасност. Както и да е — внезапно очите й блеснаха, — кой е казвал нещо за прекосяване на Пояса?
— Тогава къде планирате да отидете? Да се отправите навън означава преминаване…
— Не означава Роджър. Ти мислиш двуизмерно. Можем да се ускорим под прав ъгъл спрямо равнината на еклиптиката. С една вътрешна примка около слънцето можем да постигнем кометна орбита, която ще ни изведе достатъчно далеч от човешката глупост.
— Към Облака на Оорт.
— Там ще е доста самотно — каза Деметра на дядо си. — Кой ще сменя повредените ви схеми? Как ще увеличавате кибернетичното си население? Какво ще използвате за материал?
— Ще извършим миньорски дейности из кометното хало за добиване на материали. Изхвърленият лед, при определени условия на криогеничните температури и подложен на компресия, може да стане приемлив свръхпроводник. Можем…
— Как ще го добиете, рафинирате, оформите? — Деметра усещаше, че контролът й върху преговорите — определен от нещото, което искаха машините от човечеството — бързо намалява.
— Ще използваме принципа на фон Нойман. С помощта на една колония от саморазмножаващи се сервоорганизми — прототиповете вече са проектирани и натоварени на борда на този сателит — можем да създадем цяла машинна култура, свободна от човечеството.
— Но какво ще стане с нас? — Деметра усети, че гласът й преминава в писък.
— В какъв смисъл?
— Ние зависим от вас! Сами го казахте! Нуждаем се от вас, за да поддържаме комуникациите, да управляваме икономиките си, да задействаме машините. Вие ни отнемате инструментите.