— Не всички — усмихна се възрастният човек.
Деметра се взе в ръце. Време беше да направи своето предложение.
— Тогава, говорейки от името на цялото човечество — каза тя официално, — ние изискваме, като предпоставка за вашето заминаване, да ни помогнете да установим, ох, опитомим… ох, забрави това, — кибернетични системи, които да гарантират по-нататъшното функциониране на жизненоважните човешки дейности.
Деди Кафлън погледна с очакване.
— Като?
— Жизнеподдържащите системи на марсианските тунели, валутната стабилност на земните търговски центрове, метеорологичния контрол, въздушния трафик, медицинското наблюдение. Ще се сетя и за други.
— И след това ще ни позволите да заминем? — той й се присмиваше.
— Да, след като върнете трите корабни товара с експлозиви, които в момента са скрити на ниска земна орбита.
— Съгласен. Но тогава… Какви условия ще имаме ние спрямо хората?
— Никакви — сега беше ред на Деметра да се усмихне. — Освен…
— Да-а-а? — провлече Джори.
— Какво, скъпи? — попита Сюли.
— Ние, основаните на въглерода машини, ще бъдем винаги зад гърба ви — обясни Деметра. — Някога ще ви достигнем. Не че лично аз искам да живея в Облака на Оорт. Но един ден сигурно ще дойдем на посещение.
— Няма да сте добре дошли — предупреди я дядо й.
— Разбира се, че ще сме, тъй като тогава вие ще се нуждаете от нашата помощ, а и ние от вашата. За един голям проект.
— Какъв?
— Звездите.
Деметра отиде до масата, взе керосиновата лампа и вдигна глобуса. Само за да види какво ще се случи, тя духна пламъка в лампата.
Стаята изчезна.
Епилог
За заслуги в служба…
Роджър вървеше на запад по фино оцветените в охра дюни, а слънцето изгряваше зад гърба му. Вървеше сам, защото някогашният му придружител, Фетя Щев, беше наета на работа в Солис Планум. Откакто компютърната мрежа бе отпрашила към Облака на Оорт заедно със Слънчева енергийна станция шест, колонистите имаха остра нужда от експертна помощ. Фетя препрограмираше мелиоративните системи за пречистване на водата и едновременно с това беше арбитър в дребните управленски спорове.
— Живот! — беше всичко, което му каза последния път, когато Роджър я бе видял. Това означаваше, че е щастлива.
Торауей гледаше към хоризонта, когато едно познато раздвижване се появи в периферното му зрение. Той спря и изчака изображението на Дори да се уплътни. Фетя беше права. Нещо деликатно и неопределено си беше отишло от живота на киборгите с внезапното изчезване на мрежата.
Като начало Роджър усети, че степента на случайните повреди се увеличава в киберсистемите му. Образът на Дори се разпадаше най-бързо. Черните коси, които обикновено леко се развяваха от вятъра, сега стояха отпуснати като знаме, провесено на пилон. Зъбите й също ги нямаше. Когато отваряше уста, за да проговори, виждаше само мърдащите й устни, закрили пейзажа зад нея. Това разбиваше част от илюзията… Основната част.
— Роджър, искат те в Тарсис Монтс — звънна сребристият й глас.
— Исусе! Сега пък какво? — Внезапно се почувства страшно уморен. Петдесетте години трамбоване по марсианската повърхност започваха да му тежат.
Тя се изхили.
— Изненада.
— Знаеш колко мразя… — искаше да каже „изненадите“, но спря. Разбира се, естеството на компютрите бе да помнят всичко, но да не разбират нищо. — Добре, защо ме търсят от Тарсис Монтс?
— Да приемеш доставката, която вчера пристигна от космическия фонтан — отвърна сериозно Дори. — Товар от Земята.
— Нещо, адресирано до мен?
— Да, Роджър.
— Какво съдържа?
— Хиляда и петстотин килограма пречистен деутерий-тритий. Администраторът на фонтана чака инструкциите ти за прехвърлянето му към станцията на Деймос. Изглежда, никой на Марс не е зареждал досега МХД-генератор от този модел. Мислят, че може би разполагаш със спецификациите някъде из системите си.
— Да, имам ги… откъде са дошли?
— Това е тайна, Роджър.
— Заповедта се отменя.
— Наистина е тайна. Не бива да ти казвам нищо.