— Разбирам — Роджър седна изправен в тапицирания стол и се усмихна вътрешно, но по лицето му не мръдна нито един мускул.
Щом Гражданският администратор толкова обичаше симулационните игри, нека да поиграе „Играта на Статуи“, особено модула „Моля, някой ще разкара ли този киборг от офиса ми?“ Роджър можеше да стои неподвижно с часове, с дни, ако се наложи. Последните десет минути не бе помръднал нито мускул от тялото си с изключение на устните, челюстите и механичният ларинкс. Ако Остров извикаше охраната да вдигне Торауей от креслото, те щяха да се напрягат, да се потят, но нямаше да помръднат тялото му, тежащо сто и петдесет килограма. Така че киборгът продължаваше да си седи и да фиксира Остров с рубиненочервените си очи, в които нямаше нищо човешко. Това бе последният му коз — да се превърне в обездухотворена обидена грамада.
— Това няма да ти помогне, Роджър — каза Дори. Тя седеше в съседното кресло и нежно постави топлата си длан върху ръката му. Той я усещаше въпреки непропускливите слоеве на кожата си. — Този човек не може да направи нищо за теб, дори и да иска — продължи тя. — Остров вече е говорил с висшестоящите. Те знаят за твоя генератор и са му забранили да ти помогне.
— Кои са тези „те“? — попита мислено Торауей. — Кметът? Другите колонии? Народът на Тексахома?
Дори изглеждаше разтревожена. Сигналът й започваше да се разпада, през красивото й лице преминаваха интерферентни линии.
— Не мога… Не знам, Роджър. — Сигналът се изчисти за момент. — Ако се държиш невъзпитано с този незначителен човек, няма да стигнеш доникъде… — тя изчезна без звук.
Торауей се отпусна, протегна крака и раздвижи пети, сякаш се готвеше да стане.
— Разбирам, мистър Остров. Нещата не са от вашата компетентност.
По лицето на Гражданския администратор се разля вълна от облекчение.
— Уверявам ви, полковник, народът на Солис Планум изпитва най-голямо възхищение към вас. Винаги, когато решите да се включите към нашите…
— Оценявам щедрото ви предложение.
Без да се ръкува, Роджър се обърна и се отправи към вратата, която щеше да го отведе вън от тази потискаща атмосфера, обратно към чистия и студен вакуум на неговия втори дом.
— Искам да те запозная с едни мои приятели — каза Джори, като внезапно свърна към фоайето на един търговски сектор.
Деметра предположи, че той току-що ги е забелязал и мисълта му беше хрумнала в момента.
На една от масите — в това заведение имаше кресла, а обслужването се извършваше от хора — седяха мъж и жена. Той бе рус и висок. Почти два метра, прецени Деметра по начина, по който раменете му, лактите и коленете излизаха извън креслото. Беше се прегърбил леко и оглеждаше салона под русите си вежди. Както отпиваше по малко от светлокафявото си питие и зяпаше вратата, той й напомняше за изпечена покер-акула от някое казино в Тексас.
Жената бе стройна, тъмнокожа и висока почти колкото него. Имаше дълга черна коса, която стигаше до средата на гърба й и всеки път щом обърнеше глава, кичурите проблясваха в меката светлина. По чертите на лицето й Деметра предположи, че е родена на някой от тихоокеанските острови.
— Лоул! Елън! — извика креолът още от арката на входа.
Двамата се обърнаха.
— Момче, радвам се да те видя!
Джори си проби път между масите, влачейки Деметра след себе си.
— Мис Кафлън, за мен е удоволствие да те запозная с Лоул Митсуно и Елън Сорбел, хидрологисти в местния Департамент за ресурси. Понякога им помагам на повърхността.
— Здравей — каза учтиво жената.
— Как си — попита възпитано мъжът.
Кафлън прецени, че „Лоул“ би трябвало да е той, тъй като със сигурност не изглеждаше като Елън.
— Деметра е турист от Земята — обясни Джори. — По-точно от Тексахома — добави той и погледна многозначително Митсуно.
— Какво точно правят хидрологистите — попита разговорчиво Деметра и се настани на единственото свободно кресло.