— Да, хората излизат вън предимно с виртуалните симулации, за да проветрят мозъците си.
Деметра забеляза, че Лоул не обръща никакво внимание на пътя.
— Не трябва ли да гледаш къде караш? — тя посочи към… предницата?… носа?… кърмата на превозното средство.
— Няма нужда. Ат знае координатите на резервата Мунди много по-добре от мен, а програмираните буфери на колата по-лесно избягват сблъсъците, отколкото би могъл човек.
Местността беше хълмиста. От двете им страни се издигаха високи сиви скали и самоходът се провираше между тях, без да следва някакъв прокаран път. Деметра се облегна назад, впечатлена колко меко вози машината. Въпреки че теренът беше неравен, подът оставаше неподвижен.
— Това бъги вози доста плавно — отбеляза тя.
— Инерционни компенсатори — поясни Митсуно. — Вградени са към схемите на краката. Гледано отвън, това нещо се придвижва като паяк.
— Ти си виждал паяк? — учуди се Деметра. — И как са минали през карантината?
— Ние ги отглеждаме. Това е единственият начин да се справим с мухите.
Внезапно подът се разклати — тласък напред и дълго завъртане назад, подобно клатушкаща се камила.
— Уфф! — Митсуно се усмихна. — Прибързах. Ат, какво, по дяволите, беше това?
— Съжалявам, Лоул — гласът на машината въобще не звучеше разкаяно. — Къртичина.
— Само не ми казвай, че на Марс има и къртици! — на Деметра й дойде много.
— Не, мис Кафлън — Деметра — Сирайз — обърна се към нея Ат с пълното й име. — „Къртичина“ е разговорният човешки термин. Правилният е „неизразена палеогеологическа вулканична цепнатина“.
— Къртичина е добре — побърза да каже тя.
— Следващия път ще вземем дирижабъл — промърмори Митсуно.
— Фондовете на департамента не позволяват екскурзия с такъв транспорт на разстояние по-малко от 4000 километра — отбеляза компютърът.
— Шегувам се, Ат.
Тишина. Деметра си представи машината как се прави на обидена.
— С какво се занимаваш на Земята? — попита Лоул, след като изминаха няколко километра.
— Студентка съм, изучавам международни отношения.
— Има ли нещо общо с военните?
— Не. Просто се опитваме да запазим мирните взаимоотношения на планетата. Виждаш ли, на Земята има толкова много нации, регионални търговски алианси, блокове за екологическа защита и договори за икономическа взаимопомощ, че запазването на световния дипломатически баланс е изключително необходимо. Освен това международните отношения са и една добра кариера. Ако завърша курсовете, и с връзките, които дядо ще задвижи, бих могла да работя в посолство или като консултант във всяка държава, с която Тексахома има отношения.
— Защо „ако завършиш курсовете“ — попита Митсуно. — Спряла ли си ги?
— Аз… да, случи ми се нещо.
— Аха. И къде би желала да те назначат? — тактично смени темата Лоул.
— Все още не съм решила. Може би ще се махна за известно време от всички тези машини. Ще си потърся работа в някоя държава, която се е върнала към миналото, както ги наричаме — Заклетите Примитиви. Например Сейшелите, Монтана или Република Хавай, но понякога тези ЗиПи са твърде ортодоксални в обичаите си. Като алтернатива, мога да замина в някоя развиваща се страна, като Дакота или Дел Фуего. Животът там сигурно ще бъде доста отчайващ, разбира се, но ще разполагам с дипломатически привилегии като имунитет и ескорт. Също така ще мога да пазарувам в специални магазини, да не чакам на опашка и да паркирам на определени места.
— Да паркираш? — попита марсианецът.
— А… оставяш си колата и не се притесняваш повече за нея.
— Аха! Чувал съм за колите. А ти имаш ли?
— Деди има, т.е. дядо ми. Но когато започна работа като посланик, ще ми бъде зачислена някоя.
— Би могла да дойдеш на Марс — предложи Лоул.
— Вие сте прекалено чужди. Засега нито една марсианска колония не е установила дипломатически отношения със Земята. Вашите правителства активно отблъскват всякаква намеса на планетата-майка.
— Улучи — съгласи се той. — Освен това на Марс нямаме място за много посолства. Колко са сега нациите?
— Хиляда триста и нещо. Бройката се променя непрекъснато.
— Ние живеем под земята и повечето марсианци са против даването на привилегии за социални паразити. Не искам да те обидя — бързо добави Лоул. — Убеден съм, че земните правителства наистина ценят това, което могат да направят дипломатите.