— Повечето марсианци, с които се срещнах, бяха трогателно дружелюбни.
— Това е защото си гост, който си плаща.
— А, вярно.
— Макар че… — продължи бавно Митсуно, — когато някой каже „дипломат“, обикновено разбирам „шпионин“.
Деметра видя, че той се усмихва, за да извади жилото от думите си.
— Защо, какво има тук, че да си струва шпионирането? — попита невинно. Истинският отговор, разбира се, бе — другите шпиони от Земята. Всеки идваше на Марс, за да огледа територията и да защити старите си претенции. — Един милион квадратни километра камънаци, това е всичко — заключи гласно.
— И вода — отбеляза Лоул. — Минерални права.
Минерали… геология… нещо… Но мисълта отлетя от главата й.
Деметра усети, че вече не се движат. Погледна през предния прозорец и видя, че са спрели в някаква долина с разпръснати черни скали по пясъка. Тъкмо се канеше да го отбележи, когато гласът на робота я изпревари.
— Пристигнахме, Лоул.
— Да се поразтъпчем — Митсуно се запъти към шлюза в задната част на самохода, където бяха скафандрите и й показа как се обличат. Те бяха направени от много фина материя, с един и същ размер и Деметра можеше да го навлече върху дрехите си и пак да се чувства свободна в него. Шлемът беше голям и лежеше върху добре прилепващ обръч на врата, който поемаше тежестта му и предпазваше главата от цицини.
Преди да го херметизира, Деметра извади гривната си и я сложи в един от вътрешните джобове с цип. Нямаше смисъл да оставя крехката електроника на ръката си. След това двамата влязоха в шлюза и въздухът се върна обратно в кислородните резервоари на самохода. Когато външната врата се отвори, Кафлън очакваше, че ще слязат по стълба, защото от прозореца беше видяла, че самоходът се носеше поне на три метра от повърхността. Но ръбът на люка бе само на една стъпка от земята. Като слезе, видя, че машината бе прегънала паешките си крака над покрива на кабината.
— Каква е програмата за днес? — попита Деметра по радиото в скафандъра.
— Търся вода или лед, а ти ми помагаш.
Митсуно легна под самохода и отвори един люк в гладкото пространство между двете свивки на краката му. Извади оттам някакви алуминиеви чанти и щракна ключалките. Вътре, положени в пенопластмасови гнезда, лежаха сиви подобия на дини, с малки черни крачета и екран за данни отгоре.
— Какви са тези неща?
— Транспондери.
— Какво ще правим с тях?
— Взимаш един от тях и ще вървиш триста метра на изток. След това ще разходиш още един на същото разстояние, но в обратна посока. Когато приключиш, ще вземеш още два и ще тръгнеш съответно на север и юг.
— А ти?
— Ще те наблюдавам — Лоул се усмихна и й подаде първото записващо устройство. На пипане изглеждаше солидно, но не бе тежко.
Деметра се запъти към хоризонта. Камъните, разпръснати по пясъка, не бяха достатъчно големи, за да й попречат да промени курса си. Скоро изкачи една малка височина и навлезе в плитка низина. Погледна през рамо, но не видя самохода.
— Лоул?
— Да?
— Не те виждам. Линията на хоризонта има ли значение за тези машинарии?
— Не, те отчитат движението по земята и го сравняват със собствените си инерциални системи.
— О кей.
Когато преброи около триста крачки, всяка около метър, Деметра положи транспондера, нагласи крайниците му, както й бе показал Лоул, и го включи. Изправяйки се, забеляза някакви силуети на хоризонта, които сякаш танцуваха. Бяха облечени в мастилени трика, а над раменете им се развяваха пелерини, подобни на демонски криле. Една от фигурите беше яркозелена. Заприлича й на нефритената статуетка на Смеещия се Буда, разпънал над себе си слънчобран. На Кафлън й се прииска визьорът на шлема й да е оборудван с увеличителна оптика. От мястото си, тя не можеше да различи с просто око повече подробности. Щеше да помисли, че е мираж, ако не бе самотната зелена фигура.
Когато се върна при самохода, тя каза на Митсуно за силуетите.
— Колко бяха?
— Три или четири. Толкова си приличаха, че отначало ги помислих за някакъв вид топлинно изкривяване на въздуха, но единият бе по-голям от останалите и зелен. Изглеждаше като човечето на Мишелин със слънчобран.
— Изчакай една минута. — Митсуно се изключи от нейната честота. Деметра виждаше как устата му се движи в шлема, докато водеше задълбочен разговор.