— Очевидно е, Лоул — вдигна рамене Кафлън. — Човешките им части могат да се размножават, това е ясно, но те не могат да предадат на бебетата си целия хардуер, необходим за оцеляването им.
— Защо не, фон Нойманите нали го правят?
— Но те са машини! Те са били проектирани да…
— Тогава какво са киборгите? Машини? — уместно попита той.
— Различно е — настоя Деметра.
— А защо твоята родина — прекъсна ги Елън, — както и да се е казвала преди, е хвърлила толкова много пари за създаването на киборгите? Цената почти е разбила икономиката ви и със сигурност е помогнала на Русия да потъне.
— Трябвало е да изучат Марс — обясни Деметра.
— Обикновените хора също могат да изследват Марс — отбеляза Лоул. — Ти го направи тази сутрин.
— Добре, предполагам, че е било преди да имат подобни поселения за отглеждане на храна, резерви с въздух и други неща от този род. Било е много по-лесно да пуснат самоподдържащ се киборг.
— Но в тази първа мисия са участвали и неадаптирани хора, които са придружавали Торауей. Един от тях е бил неговият лекар. Те са се справяли отлично — отглеждали са храна в куполи, събирали са въздух.
— Сигурна съм, че е имало основателна причина да създадат програмата за киборги. Учените би трябвало да са проверили всичко, да са направили компютърни модели…
Лоул се усмихна.
— Правили са ги компютрите.
— Искаш да кажеш — каза Елън, — че компютрите са правили моделите?
— Да, и са ги направили така, както те са искали, за да постигнат целите си — завърши Лоул.
— Разказвате ми детски приказки — заяви малко надуто Деметра. — И аз съм слушала всички тези истории — мрежата е разумна, мрежата е Бог, мрежата е следващата стъпка в човешката еволюция… Добре! Бог ми е свидетел, че имам достатъчно причини да мразя машините и да не им се доверявам. Но аз не ги антропоморфизирам. Не ги демонизирам. Говоря с гривната си, както и вие с вашия Ат. Но те са най-обикновени машини — купчина от много бързи силиконови чипове, по които текат електрони в затворени схеми, съдържащи програмирания отговор.
Тя млъкна и се вгледа в Лоул и Елън. От вълнението гърдите й учестено се повдигаха.
— Сигурна ли си? — попита тихо Сорбел след кратка пауза. — Джори каза, че не обичаш даже да говориш за секс, ако ТЕ те чуват.
— Джори има голяма уста — каза сухо Деметра, — но е прав. Не обичам да го правя и пред котката си. Но това не прави Битси част от някакъв котешки заговор, стремящ се да доминира над човечеството.
— Все пак трябва да отбележа — каза Лоул, — че земните учени са замислили и направили нещо изключително глупаво по съвет на тези компютърни модели.
— Но в перспектива се е получило добре, нали? — настоя Деметра. — Вижте се сега. Провеждате сеизмичните си тестове и изведнъж някакъв призрачен глас от пустошта казва: „Не си правете труда“. Тогава тръшвате люка и тръгвате обратно. Тези, така наречени, пристрастни компютърни проекции ви дават съвета на по-възрастните, на племенната мъдрост и наследеното знание. Помощта на киборгите е направила тази планета малко по-достъпна, по-дружелюбна. Това, което компютрите от миналия век са знаели, че ще ви е нужно, за да оцелеете.
— Може би си права — съгласи се Лоул, но не изглеждаше убеден.
— Разбира се, че съм права. Никога не съм казвала, че мрежата и нейните възли не са умни и проницателни. Дяволски даже. Не, те просто… не са човешки.
— Някой жаден ли е? — попита Елън, за да смени темата. — Защото аз съм.
Когато Деметра бе изморена, или питиетата й бяха малко в повече, или и двете, както сега, тя не бе в състояние да се концентрира достатъчно, за да изработи разбираем доклад. Затова, вместо да се опитва да събере мислите си, тя включи терминала в стаята си на режим за разговор. Машината щеше да я пита какво е видяла и направила през деня, след това щеше да подготви черновата за доклада, отсявайки най-важното. На сутринта Деметра щеше да я прегледа и редактира и да изпрати крайната версия.
Концептуалният режим беше функция, която Кафлън отдавна бе инсталирала в Сладурчето. По дяволите, Сладурчето сигурно можеше да опише деня и по собствените си записи, освен времето, когато бе пъхната в джоба й. Деметра съзнаваше, че да разчита толкова на машините е най-добрия начин да се превърне в идиот, неспособен да мисли последователно или да запомни повече от две идеи наведнъж. Но тази вечер програмата сякаш бе пратена от Бога.