— Къде беше? — попита я терминалът.
— На някакво място, наречено Хар-нещо си Мания, справка с картата… добре де, виж сам. Бяхме на геолог… не, хидрологически изследвания, търсехме подпочвена вода — тя едвам потисна прозявката си.
— Какво открихте?
— Нищо. Срещнахме, или по-скоро видяхме в далечината няколко киборга, които ни разкараха. Лоул каза, че си пият сутрешното кафе или нещо подобно. Не съм говорила с тях… Йаоооаа! — този път не успя да се сдържи и широко се прозина.
— Какво каза Лоул Митсуно за киборгите?
— Че са опасни… трудни… докачливи… а, и силни.
— Това го знаем. Какво спомена за техния произход?
— О…, че създаването им е някаква грешка и че компютрите на Земята са преебали проектите. — Деметра едва държеше очите си отворени. Това щеше да е най-тъпия доклад, независимо от добрите намерения на терминала. — Много бабини приказки, всъщност… — тя отново се прозина. Вместо да седне, Деметра се просна на леглото и затисна глава с възглавницата.
— Сега, слушай много внимателно… — инструктира я машината.
Деметра вече спеше, дори леко похъркваше.
Това нямаше значение.
Глава 7
Викове и шепот
— Революцията не е програмирана в тях, Роджър.
Фетя не бе проговаряла от три часа. Просто крачеше до него, докато Торауей се отърсваше от неприятната конфронтация. Краката им потъваха в пясъка, навян от вятъра.
— Не съм говорил за революция — възрази той. — Просто за някакъв вид ангажиращи действия. Протестен марш. Демонстрация на сила. В края на краищата, и те се възползват от генератора на Деймос.
— Под протест се подразбира и раздвижване на силите.
— Не го разбирам така — той можеше да чуе горчивината в собствения си глас, докато разговаряха мислено помежду им. Мразеше чувството на зависимост, което набираше сили в него.
— Но е вярно! — възрази Фетя. — Ние сме създадени за изследване. За наблюдение. За описание. Не да диктуваме правила на човешките поселения. А сега ти искаш да нанесем вреда на колонистите.
— Не вреда! Просто… за известно време да спрем със съветите и препоръките, за да разберат, че сме им необходими, че се нуждаят от нас като свободни и независими същества. Да им покажем колко заплашителна и враждебна може да бъде тази планета без нас.
— Да разбирам ли, че преди това някой трябва да умре?
— Е…
— Разкажи ми отново историята за омлета и яйцата, Роджър — изхили се тя.
— По дяволите, това е сериозно! — Той спря на половин крачка.
— За теб думата „сериозно“ означава „очевидно“ за всеки друг.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти смяташ, че…
Двамата продължиха мълчаливо да вървят около час. С чувството за компресирано време, той отлетя само за няколко изплъзващи се секунди. Единствено пейзажът се промени — по-стръмни хълмове, по-издадени скали, входове към корозирали клисури.
— Направи техният проблем свой — каза накрая Фетя. — Няма друг начин.
— И как ще стане това?
— Открий какво е нужно на хората.
— Нали опитах? Те не искат да купуват…
— Не, Роджър. Ти им предложи това, което притежаваш, а не от което те се нуждаят — има разлика.
— Но аз им предложих самия себе си, моите най-съкровени…
— Не им трябваш ти.
— Разбирам.
Фетя беше права. Но от какво, по дяволите, се нуждаеха хората на Марс? Сигурно от нещо, което той или друг киборг може да им даде и, разбира се, различно от това, което те осигуряваха, принудени от програмирането си.
Това беше загадката.
По някое време предишния следобед, докато разговаряха, Елън бе споменала за още един земен посетител, който се интересувал от хидрология и от работата в Департамента на ресурсите — мистър Сун от Обединена Корея.
Деметра се зарадва, че най-сетне ще се срещне лице в лице с него и помоли Сорбел да организира запознанството им.
Двете се срещнаха в Златен Лотос и Елън я заведе две нива по-нагоре, за да й покаже най-модното заведение в Тарсис Монтс.
— В него сервират истински чай — обясни Сорбел. — Гъста кафява течност, която ври в продължение на една седмица, може би и повече, в руски самовар от солидно, тежко сребро — внос от Петроград. След това я смесват с водка, уиски, лимонов сок или каквото пожелаеш. Отвратително е.