— Защо тогава ходите там? — полюбопитства Деметра.
— Защото е… — сви рамене Елън — място, където могат да те видят, предполагам. Туристите го обожават.
— Никога не съм чувала за него.
— Сладките им са всеизвестни. Много хрупкави, предимно от захар и масло, добре де, екстракт от сорго и нещо като напоен липид, сещаш се, нали? — Елън й се усмихна лукаво.
— Ти май знаеш как да ми възбудиш апетита.
— Това ми напомня… Ако ти омръзне да се шляеш по марсианската повърхност, на всяка цена трябва да посетиш енергийните сателити на орбита. Особено новият, който строят над Скипарели. В/Р на микрогравитацията е истински удар. Мога да ти го уредя, ако искаш.
Деметра се замисли преди да отговори. Какво ли е накарало Елън да й го предложи? Да не е изтървала нещо вчера? Защо й е на Сорбел да я захранва с тези нови преживявания? Може би… Зави й се свят. Дали беше от разликата в културите или времевия шок? Ставаше подозрителна и при най-простото приятелско предложение. Или се бе стегнала преди срещата си с първия чуждестранен шпионин.
Декорът в Руската чайна бе изцяло в бяло сукно, порцелан, сребро и звънтящ кристал. Стените бяха варосани също в бяло с някакви черни линии, които би трябвало да представляват дървета през зимата, нарисувани от художник, който никога не бе виждал истинско дърво. Отнякъде се чуваха цигулки — запис на циганска музика, която спокойно можеше да се сбърка и с хор на казаци. Деметра очакваше всеки момент да се появят и сервитьори в черни бричове и червени копринени рубашки.
Двете жени се отправиха към централната маса, заета от млад мъж, доста пълен, облечен в консервативен сив костюм. Деметра разпозна лицето му от снимките в директорията за посетители, която бе прегледала преди няколко дни, но имаше известна разлика — очите почти не се виждаха от тлъстините, а кожата му имаше нездрав жълт цвят. Тя се огледа тайно за Чанг Куок, неговият слуга, но не откри никой, който да отговаря на снимката.
— Суки, искам да те запозная с една моя приятелка — каза Елън — Деметра Кафлън, която също е от Земята. Деметра, Сун Ил Сук е важен посетител от Обединена Корея.
Младият мъж надигна леко туловището си и протегна ръка към нея с разперени пръсти и стърчащ палец, сякаш се прицелваше с пистолет. Деметра пое ръката му — мека и влажна — и я разтърси.
— Двете дами ще се присъединят ли към мен? — попита той.
Елън се измъкна с извинението, че я чакат неотложни задачи и бързо напусна чайната като остави приятелката си насаме с тъжно усмихващия се кореец. Деметра седна на стола срещу него.
— Миз Кафлън, знам, че имаме еднакви интереси към естествените ресурси на тази планета. И двамата сме посетили едни и същи места. Долината Маринерис, например.
— Моят интерес е чисто академичен, уверявам ви.
— А, да… академичен… От базите данни научих, че сте студентка по международни отношения, но сте решила да добавите към основния си учебен план и екзогеологията?
— Така реших.
— Но вие вече имате точките, нужни за взимане на степен — отбеляза Сун.
— Не съвсем — поправи го тя.
— Очевидно достатъчно, за да разбирате от работата си, щом сте приела това назначение.
— И какво е то, според вас?
— Да проучите строежите на зеландците в областта, за която претендира вашата държава Тексахома… И Обединена Корея, разбира се.
— Имате завидно въображение, сър.
— О? Тогава Тексахома не претендира за…?
— Не, относно моето назначение. Бих искала някой да ми плаща ваканцията или за това, че съм турист.
— Вашият дядо плаща всичките ви разноски, а също така и да „държите очите си отворени“, „да махнете памука от ушите си“ или какъвто и да е друг цветист израз.
— И защо, според вас, трябва да ми казва такива неща? — невинно попита Деметра.
— Хайде, скъпа! — Сун Ил Сук сложи ръката си върху нейната. — Не се прави на наивна пред мен! Височайшето ти „Деди“, както го наричаш, е политическа сила в родината ти. Официално поне, Алвин Бертранд Кафлън е втори по значение в Съвета в Остин. Неофициално, той контролира партийния апарат в Инди-дявол-знае-какво, където всъщност е истинската власт. Така ли е? — усмихна се той и показа два реда бели зъби.
— Да, но ние, тексахомците, не обичаме да говорим толкова открито за тези неща. Държим ги под похлупак.