— Разбира се, знам защо сте тук — продължи жената, като продължаваше да се усмихва. — Вашите приятели в Тексахома са нервни, защото не знаят какви са плановете ни за Долината Маринерис и са ви изпратили да проверите фактите.
— Защо мислите така?
— Значи Долината не ви интересува?
— Разбира се, че ме интересува. Кой не би бил заинтригуван? В края на краищата, ние имаме териториални претенции още от времето, когато капитан Уилям Шорер от Хюстън, Тексас, за пръв път е стъпил в Долината. Той е забил знамето… и всичко останало.
— Ти си видяла всичко това в училищните книги, нали?
— Да — каза Деметра, изпълнена с гордост.
— Знамето на САЩ не си прилича особено с това на сегашната държава Тексахома.
— Придържаме се към Тексаската част на легендата.
— И интересът ти по никакъв начин не е официален?
— Не, мадам, в никакъв случай.
— Вие сте много млада, скъпа моя — Кунео я докосна с ръка по китката. По-късно Деметра се досети, че докосването й спокойно можеше да представлява взимане на телесна проба.
— Не виждам какво общо има това с разговора ни.
— Какво си мисли Алвин Бертранд Кафлън? — продължи възрастната жена по-скоро на себе си. — Да изпрати внучката си на мисия като тази… Такива като вас наричаме дилетанти в голямата игра. Нека ви дам един съвет, ако решите отново да се забъркате в някоя каша. Не е нужно да отговаряте на всеки въпрос и на всеки удар с контраудар. Ще изглеждате твърде нетърпелива да докажете историята си, което само по себе си вече е грешка.
— Аз…! — Деметра разумно си затвори устата.
— Да свалим картите на масата, а?
Кафлън обмисли за момент предложението.
— Деди има навика да казва това, когато всички аса потънат в нечий ръкав.
Кунео се засмя на шегата.
— Мъдър човек е старият Алвин Бертранд. А сега сериозно, трябва да обединим силите си. Всички тези исторически претенции са безнадеждно объркани и ти го знаеш. Северозеландците претендират за собственост още от Потандер Трек, когато групата му е лагерувала в Долината за шест месеца.
— Преди да изчезнат в планините на изток оттук — напомни й Деметра. — И те никога не са предявявали претенции.
— Защита и контраатака отново?
Деметра стисна челюсти.
— Така или иначе, парче хартия, представено пред Комисията за Марс към ООН, не представлява чак такъв убедителен довод за какъвто го мислиш. Нашият приятел от Обединена Корея упорито ще ти опонира, че народът му заслужава областта Маринерис, дори само поради пренаселеността на държавата им, независимо от астрономическите цени, необходими за миграцията. Небеса, той вече използва този довод. А пък корейските претенции са свързани с тънката нишка, идваща от десетпроцентното им участие в една непилотирана китайска ракета, разбила се на половин планета от Долината.
— Има ли смисъл от този урок по история? — попита достатъчно приятелски Деметра.
— Просто ти обяснявам да не приемаш целия този менует прекалено сериозно. Даже с предоставяне на цялата финансова основа за строителните работи в Каньонланд, ние, северозеландците, едва ли циментираме своите претенции. И ще ти кажа нещо, което дори Алвин Бертранд не знае — нашата агенция стои зад новата слънчева централа, която се строи на орбита. Тя е част от цялостния пакет. Но какво значение има, в края на краищата.
Кунео изчака Деметра да каже нещо, но тя не й направи това удоволствие.
— Никакво. Абсолютно никакво! — продължи жената. — Всички ние ще сме мъртви и ще се превърнем в прах много преди комплексът в Долината да започне да струва нещо повече от шепа книжни кредити. Защо да воюваме тогава? Имаме достатъчно време, за да намерим някакъв начин на общо съжителство — нали към това се стреми твоят дядо?
Паузата прерасна в неловка тишина.
— Не знам плановете му — каза накрая Деметра.
— Не, разбира се. Но Тексахома има далеч по-добри претенции на юг, близо до полярната шапка. Областта е много по-гостоприемна. По-добре запасена с вода, например.
— Но шапките не са ли от сух лед?
— Да, но аз говоря за вечно замръзналия слой, лежащ под обвивка въглероден двуокис. — Жената махна с ръка и смени темата. — Във всеки случай от Северна Зеландия пристига търговска делегация. Те са разумни хора. Сигурна съм, че ще се разбереш с тях. Няма причина нашите две нации да не се кооперират, или поне да се съгласят да замразят спора, докато не се появи нещо конкретно, за което си струва да се сражаваме.