— Хей, Сладуранке — прошепна Деметра към титановата издутина на гривната си. — Кой е този вулкан, към който гледам?
— Можеш ли да бъдеш по-подробна, Дем? — отзова се веднага изящният носов глас на приятелката й, който Деметра бе програмирала в микрофона на хроното.
— Спускаме се по фонтана към Марс. Наближаваме дъното. Точно под нас има един голям кратер и си помислих, че може да е Олимпус Монт, нали го знаеш? Изглежда шейсет или осемдесет километра в диаметър, с пепеляв конус, може би пет или шест пъти по-голям. Това някаква важна част от терена ли е?
— Моля, почакай — закъснението бе само няколко микросекунди, защото Сладураната продължи почти веднага. — За съжаление не мога да установя връзка с мрежата. Вероятно електромагнитните смущения, причинени от процесите в елеваторите, блокират радиосигналите ми. Но тъй като сме на Марс, мога да открия общи данни от историята и географията в паметта си. Искаш ли да ги чуеш?
— Давай!
— Олимпус Монтс, с диаметър шестстотин и височина двайсет и шест километра, най-големият вулкан в Слънчевата система, се намира на двайсет градуса северна ширина. Това би трябвало да е на почти 12 000 километра от настоящата ти позиция. Съмнително е, че можеш да забележиш дори южния щит на кратера му при сегашната височина. От друга страна, изстрелващата бобина на марсианския елеватор се намира на 112 градуса западна дължина и 0 градуса ширина в съседство с населения център, познат като Тарсис Монтс. Това е вторият по големина тунелен комплекс, построен засега от земните колонисти.
— Това вече го знам, Сладур.
— А-а-а, добре. Така, най-близката естествена изпъкналост в релефа е Павонис Монс, с височина 21 километра. Той е един от най-големите калдери по билото на Тарсис. Вземайки предвид променливите — височина на капсулата, атмосферна плътност и вероятна прахова активност — преценявам, че това е конусът, който описваш, Дем. Грешката е под 20%.
— О. К. Значи Тарсис Монтс е името на колонията…
— И на цялото вулканично плато — допълни Сладурчето.
— … докато Павонис е големият кратер. Ясно. Благодаря, Сладурче.
— Няма защо, Дем.
Веднага след инцидента, Деметра бе заложила определени операционни ограничения на хроното си. На първо място го програмира да бъде винаги учтиво и да използва фрази като „моля“ и „няма защо“. Това не правеше Сладурчето по-човешко, но на нея й бе по-приятно да се обръща към машина, която говори като човек. Следващата стъпка бе да ограничи прекия му достъп до планетарната компютърна мрежа. Сладураната трябваше да съобщава откъде взима данните си и възможността за грешка при всяко изчисление. Нещо, което в днешно време киберите пропускаха в разговорите с хората. Като трета предпазна мярка, винаги когато си лягаше, тя поставяше гривната си в чекмедже или под стъклена чаша. Така механизмът нямаше възможност да долови нещо, което би могла да каже насън и да го докладва на мрежата. Може би поведението й бе параноично, но така Деметра се чувстваше по-добре.
Сега не й оставаше нищо друго освен да наблюдава как с приземяването на капсулата кратерът се издига над марсианската равнина. Превозното средство, на което се бе качила сред хаоса от пристигащи и заминаващи транспортни машини, беше изцяло на нейно разположение. Освен няколкото контейнера, маркирани с надпис „чупливо“, които не биха издържали в товарните капсули, с нея пътуваха още двама души.
Единият бе тъмнокож мъж с морскозелен тюрбан, сплетена брада и явно не говореше английски. Той надменно се бе вглъбил в присветващите холограми на пресата, здраво привързан към седалката. От време на време гримасничеше и ръмжеше по повод статиите. Наблюдавайки огледалното изображение на страниците, Деметра можеше да различи заглавието „Ню Делхи Либърейтър“, придружено от сърдит лъв — всичко изработено в староанглийски стил. Останалото бе на някакъв неразбираем език, може би хинди.
Другият пасажер бе светлокожа жена с вълниста руса коса, облечена в износен саронг — цвят металик, — който Деметра свързваше с южните морета. Отдясно бе цепнат и вентилационната система развяваше свободно незакрепения край на плата като разкриваше бледо, изприщено бедро. Единствените й украшения бяха една гранатова рязка над редките й вежди и по една голяма синя сълза, татуирана в края на очите й. В началото Деметра се бе опитала да завърже разговор с нея, но нито един от езиците, които бе изучавала в училище — дипломатически английски, универсален руски, мексикано-тексако-испански или класически арабски — не й помогнаха. Блондинката просто свиваше рамене и се усмихваше, като междувременно затягаше по-здраво саронга около коленете си под скритите погледи на сикха.