— Убедена съм, че вашите търговци са приятни хора — съгласи се Деметра. — Но все още не разбирам какво общо има всичко това с мен. Аз съм просто студентка във ваканция — възстановявам се от един ужасен инцидент, оглеждам забележителностите и се каня да накупя някои дребни подаръчета за приятелите ми. — Тя още веднъж докосна огърлицата, изпълнена с копнеж, и след това я остави. — Само това е.
— Инцидент ли казахте?
— Да. Ако искате можете да проверите записите — Деметра сви рамене, убедена, че повтаря нещо, което жената вече знае — „дълбокото прикритие“, както го наричаше нейният деди. — Един фризьорски апарат се повреди — случи се през последната година от следването ми. Имам дълбоки врязвания от едната страна на главата, но косата ми прикрива белега. Можеше да ме убие.
— О, нещастно същество!
Деметра се изпълни със задоволство от успешната защита на легендата си.
— Трябва да се пазиш повече, докато си на Марс — продължи с приятен глас Кунео. — Има толкова много възможности да се убиеш тук… А може да „вземеш“ и някои от нас със себе си. — Захаросана усмивка се разля по лицето й, но очите й бяха като двойка деветмилиметрови дула, насочени към Деметра.
Неволно момичето направи крачка назад.
— Ще внимавам — обеща тя.
Елън закъсняваше със сутрешната си работа и затова реши да си вземе рано обедната почивка. Тя се втурна в Хоплити за сандвич с морска храна и чаша безалкохолна бира, за да преглътне твърдите хапки, но да не я замае. На една от задните маси видя Деметра да яде нещо, което приличаше на салата.
— Хей, Деметра!
— Елън!… Радвам се да те видя. — Момичето остави вилицата и отмести чинията настрани. Сорбел се настани в свободното кресло.
— Виж, относно молбата ти…
— О, това ли! Забрави. Просто не се е случвало.
— Радвам се, защото, нали знаеш, мога да загубя работата си, ако се случи нещо. Особено ако някой се оплаче. Ако си киберпризрак, трудно можеш да си намериш почтена работа.
— Казах ти, забрави.
Елън погледна Деметра. Нямаше вид на сърдита. Усмивката й го доказваше. Сорбел почувства облекчение.
— Виждаш ли се още с Джори? — попита Елън, за да смени темата.
— Не, доколкото зависи от мен.
— О? Не знаех, че имаш проблеми с него.
— Всъщност не, той е просто… съжалявам, той е ваш приятел и въобще…
— Само познат. С Лоул го взехме под закрила, когато веднъж имаше проблем с Департамента.
— Е, добре тогава. Разбираш за какво говоря. Той е толкова незрял… и толкова изискващ. Сякаш е още на четиринайсет години.
— До голяма степен е — каза разсъдливо Елън. — Процесът, който създава креолите, прави странни неща с хормоните им, без да споменаваме нервната система.
— Но може да бъде и много чувствителен. Знаеш ли, когато откри, че не обичам да „го“ правя пред компютри, той ме отведе в една предварително подготвена пещера. Още не беше оборудвана с електричество и вода, да не говорим за кибер услуги.
— О…! — Сорбел стисна облегалките на креслото. Трескаво разсъждаваше. Как е разбрал Джори за…? Или, чакай! Дали наистина е открил нещо? — Къде се намира това място? — попита внимателно тя.
— Не съм си водила бележки.
— Но в общи линии… във вътрешността на комплекса? Отвън? Нагоре или надолу? Използвахте ли скафандри?
— Няколко нива надолу в комплекса. Прекосихме една голяма алея, която изглеждаше като битак.
— Битак?
— Да, покрито място с бутици и заведения. Разбира се, онзи бе празен, в строеж.
— Добре, а далеч ли е?
— Не знам. Забелязах само, че разширението е спряно, поне временно.
Тогава това не бе мястото, за което мислеше Елън. Слава богу.
— Деметра, той наистина ли ти каза, че компютрите не могат да те видят и чуят? — Внезапно я напуши смях, който едвам успя да потисне.
— Нямаше кабели, нито оптични влакна. Само гола скала. Напълно чисто.
— Но Джори беше с теб?
— Какво искаш да кажеш?
— Той е свързан с комуникациите. Мрежата може да го наблюдава по личния му радиоканал денонощно — докато се разхожда, яде, спи.
— Той може да…!
Елън кимна.
— Не само може, той го прави автоматично. През цялото време осъществява връзка със стереозвук и цветно видео и го прави по-добре от твоята гривна.