Глория се обърна и излетя през външната врата към обществения коридор. Крясъците й бяха оглушителни:
— Помощ! Убийство!
Точно каквото си бе наумил Кемал!
След обяда Деметра се отправи към хотела, когато някъде на второто ниво силен вик привлече вниманието й.
— Помощ! Убийство!
Деметра все още кипеше от яд заради двуличното държане на Джори и не бе в състояние да мисли трезво. Знаеше, че е по-благоразумно да се отдалечи, но нещо в женския глас я привлече.
Тук коридорите бяха по-тесни, отколкото в останалите части на комплекса — белег, че това е жилищен квартал. Архитектурата беше раздвижена — обагрените в ярки цветове ниши бяха ориентирани под различен ъгъл, така че окото не бе потиснато от скучните, грозни скали. Деметра следваше пътя си от едно разширение към друго, търсейки източника на вика. От двете страни на коридора се отваряха врати и надничаха лица, като повечето бяха на азиатски преселници от Земята. Кафлън вече бе разбрала, че за марсианците личната неприкосновеност е свещена, но това не означаваше, че не се забавляват, когато им се предоставеше подобен случай. Деметра беше минала около петдесет крачки надолу по тунела, когато една млада жена изскочи иззад ъгъла, блъсна се в нея и двете се свлякоха на пода.
— Пусни ме — бореше се младата жена. От невероятно стилната й прическа, Деметра предположи, че е етническа китайка. — Той ще ме убие!
Деметра се освободи от жената и се повдигна на едно коляно, когато забеляза, че хората се събират, за да попречат на жената да избяга.
— Какво става?
— Кой е убит?
— Това не е ли Глория Чан?
— Помощ! Убийство! — отново изпищя китайката, пробивайки си път през тълпата.
Секунда по-късно се появи и причината за нейната истерия. Иззад същия ъгъл изскочи мъж в черни бричове и бяла риза с петна от кръв, от която стърчеше дръжката на забит в гърдите му нож. Тъмното, прорязано от черни четинести мустаци лице беше пурпурно от гняв.
— Спрете го!
— Той е турчин!
— Ще я убие!
— Убиец!
Преследвайки жена си, той подмина Деметра. Наизлезлите хора искаха да й помогнат, но видът на стърчащия нож ги възпираше. Един мъж падна и крещейки повлече след себе си друг. После някой удари съседа си и настана пълен хаос. Всички викаха на език, който нямаше нищо общо с английския.
Деметра бе все още на колене, притисната до стената на тунела и се опитваше да се опази от летящите юмруци и ритници. Тя повдигна гривната до устните си.
— Сладурче, извикай полицията или когото и да е.
— Не се безпокой.
Една лапа се протегна надолу и стисна ръката й. Гривната се изхлузи и полетя встрани. Сребристият проблясък бе последното, което Кафлън видя от хроното си. Тя се притисна към един ъгъл, сниши се между стената и пода и зачака нещата да се уталожат, за да може да изпълзи до изхода.
Деметра все още чакаше, когато коридорът се изпълни с газ. Даже с ръкавица, притисната до носа и устата, тя усети ефекта му за минута. След това не помнеше нищо.
Елън се намираше дълбоко в геологическия слой и си избираше път през пластове от разбита шиста, когато до нея стигна гласът на Ат.
— Викат те в затвора.
— Какво? Сега? — съзнанието й никога не напускаше инфопотока, просто един безтелесен глас разговаряше с друг. — Защо?
— Един посетител е прибран по време на обществени безредици. Дала е името ти за справка. Да отговоря ли, че си заета?
— Кой? Не, чакай да позная. Деметра Кафлън, нали?
— Жената не е в състояние да докаже самоличността си. Изглежда е изгубила както картата си за идентичност, така и хроното си. Но Кафлън е името, което използва.
— Кажи им, че идвам веднага.
Ат направи пауза преди да отговори.
— Миз Сорбел, работата ви в департамента е много по-важна, отколкото грижата за една… повлекана.
— Откъде знаеш този термин? — учуди се гласно Елън. — Деметра е приятел. Сега ме изключи… и предай съобщението ми.
— Много добре — отвърна машината с явно неудоволствие.
Елън трябваше да се представи в ареста, за да идентифицира приятелката си. Когато пристигна в охраняваната зона, характерна с оцветените в сиво помещения, тя откри дузина палети, оставени в коридора. Във всеки имаше спящо тяло, покрито до брадичката с чаршаф. Някои от чаршафите бяха опръскани с кръв. Повечето лица бяха на китайци и централноазиатци. Това разтревожи Елън, защото обществото от тихоокеанския пояс бе едно от най-миролюбивите в Тарсис Монтс.