Тя се поколеба и помръкна.
— Това е… хмм…
— Няма значение. Ще включа името Деметра Кафлън сред моите специални приятели, които винаги имат достъп.
— Благодаря! — лицето на жената отново се появи. Страните й леко поруменяха.
— Няма нищо — успокои я той.
Кафлън се опита да каже нещо, премисли и кимна с благодарност. След това чертите й премигнаха, сякаш сигналът бе прекъснат от източника. В съзнанието на Роджър усмивката й остана още дълго.
След като връзката прекъсна, Деметра остана до симулационния модул все още с шлема и ръкавиците. Лицето й бе замислено и странно намръщено. Тя не бе съвсем наясно в каква по вид комуникация бе участвала. Дори и без най-малко движение от нейна страна, се чувстваше като след пълнокръвна симулация. Това, което не разбираше, бе къде точно се намира предавателят, предоставил й изображението на Роджър Торауей. Предполагаше, че на мрежата й е необходим някакъв механизъм, който да намери полковника в средата на пустинята. А онзи зелен киборг, който, изглежда, придружава навсякъде Торауей, не беше част от връзката. Той бе стоял на заден план. Двата киборга й действаха потискащо заради безстрастните си лица, без нормалните човешки движения — устните, клепачите, веждите, — които придружаваха един разговор. Думите просто излизаха завършени и в готови изречения, дигитализирани някъде в електронния сензориум на Торауей. Клекнал, изучаващ я с фасетъчните си очи, той приличаше на насекомо. Една търпелива манта, която те дебне и… храс! — да ти откъсне главата, ако действително присъстваш на мястото.
След опита й с Джори, Деметра мислеше, че вече е готова за сделки с киборгите. В края на краищата, и те са като него. Просто са по-завършени, по-съвършени. Но противно на убеждението си, тя откри, че киборгите са доста различни. Неподвижният им поглед й казваше, че те не се интересуват нито от нея, нито от което и да е друго човешко същество. Нейните желания и нужди, планове и обещания бяха ефимерни за тях. Мимолетна прищявка — пясък по вятъра. Усещаше, че за тях всяко човешко същество бе само купчина протоплазма, която не заслужаваше да й се обръща внимание. А може би това имаше нещо общо с тяхната възраст? Вярно, киборгите бяха сравнително нови същества, набори на дядовата й генерация. Самият Торауей едва ли беше на повече от деветдесет години, но той не можеше да остарее, да отслабне или да умре като деди. Можеше само да се повреди, а повредените части се заменят до безкрайност. Новите компоненти ще бъдат от нов материал, с по-бързи чипове, по-лек метал с по-твърда повърхност. Полковникът беше на практика безсмъртен. И още нещо — липсата на мигли, които да премигват, го правеха толкова нереален.
Все пак той се бе съгласил да търгуват, а това означаваше, че се нуждае от нещо. Следователно Торауей има слабо място, което тя може да използва, стига да знае какво е то, и, разбира се, ако цената е в рамките на бюджета на Тексахомската корпорация за развитие на Марс. Тя чувстваше, че ще открие неговата слабост и ще направи всичко възможно да изпълни своята част от сделката. Само ако…
— Здравей, Деметра!
Визьорът се освети с приличащото на водоливник лице на Нанси Кунео. Това бе плоско изображение, вместено в симулационното устройство на Кафлън от някой стандартен терминал.
— Здравей, Нанси — отвърна тя, чудейки се как ли изглежда собственото й изображение върху екрана на Кунео. Вероятно с „Видеото невъзможно“, все едно, че излиза изпод душа. — Какво мога да направя за теб?
— Както ти казах, нашата делегация пристигна. Домакин съм на един малък прием в чест на народа на Каньонланд. Питиетата се сервират в шест. Всички ще са там.
— Всички? — усмихна се Деметра. Може би това означаваше Роджър Торауей и неговият зелен приятел.
— Каймакът на комплекса. Ще дойдеш ли?
— С удоволствие.
— Добре… и Деметра?
— Да?
— Можеш ли да облечеш нещо по-различно от гащеризоните ти? Знам, че са практични, но изглеждат прекалено работни за такъв вид събиране. Имаш цял следобед на разположение, иди на пазар и си намери нещо по-подходящо. Нещо, което да показва краката ти.
— Като гост ли ме каниш или като специалитет на купона? — Деметра опита гласът й да звучи безгрижно.
— Просто не искам да се чувстваш не на място.
— Сигурна съм, че не искаш. — Всичко това бе по-забавно дори от спаринг с акули в Далаския национален аквариум.