— Тогава в шест.
— Добре — Деметра прекъсна връзката.
Преди да почернее съвсем, визьорът отново светна.
— Ало? — Беше Лоул. Гледаше нервно някъде встрани от нея, сякаш току-що я бе изгубил от поглед.
— Здрасти, Лоул. Страхувам се, че връзката е объркана. Мрежата те е включила в симулация, която току-що напуснах. Не знам как изглеждам от твоя страна.
— Изглеждаш като кукла на вентрилогист. Имам предвид, направена от пластилин и боядисана с ярки цветове.
— Наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.
— Съжалявам!
— Няма нищо. Те използват паспортната ми снимка. Не знам как мрежата го прави.
— Технологически е невъзможно.
Получи се неловка пауза.
— Твой ред е, Лоул — подхвърли Деметра.
— Какво?
— Ти ме повика, не помниш ли?
— О, да! Исках да разбера ще вечеряш ли довечера с мен?
— Ей, това е чудесно. Бих искала, но…
— Имаш други планове?
Деметра поклати глава в шлема и се зачуди дали той я вижда.
— Политика. Ако ме беше повикал една минута по-рано, щях да ти кажа „да“ с чиста съвест. Но сега съм заета. Работа, нали знаеш.
— Каква работа?
— Да шпионирам, не помниш ли?
— О! — Лицето на Митсуно посърна като на малко момче. Това бе една мъжка черта, която Деметра не можеше спокойно да отмине.
— Хей, искам да те видя — каза тя. — Вечеря утре. В шест. При мен.
— О. К.
— Ти плащаш.
— Ще се радвам да…
— Нещо скъпо, като омари.
— Ом…?
— Морски деликатес, сварен в сос. Ще ти хареса. Страхотен е за шампанско и коктейли. Но тъй като не ги отглеждате на Марс и на никой не му е дошло наум да ги внася, оставям „скъпо“ на твоето въображение.
— Сделката е сключена — усмихна се той.
— Тогава до утре.
— До утре.
Деметра прекъсна връзката и свали шлема от главата си, преди да се забърка в още нещо. Хвърли поглед към китката си, за да разбере колко е часът, но се сети, че Сладурчето я няма и извика мрежата.
— Тринайсет часа, четирийсет и шест минути — каза безстрастно гласът.
Оау! Трябваше да си купува дрехи, а й оставаха само четири часа.
Когато навърши седемдесет и девет, Хари Ортис започна да си мисли, че вече е твърде стар, за да скача между планетите. Той не се чувстваше така, или поне допреди година, но вниманието му се разсейваше и вече нямаше нерви за коктейлни празнословия.
Когато най-сетне неговият екип за преговори докосна марсианската повърхност, Ортис си даде сметка, че групата от посрещачи бе съставена предимно от търговци и дребни буржоа. Поселището Тарсис Монтс изглежда функционираше от само себе си, без признаци за някаква активна правителствена структура. Досега Хари беше срещнал само функционери на ниско ниво, като всеки от тях бързаше да изтъкне, че управлява малък департамент за въздушна циркулация, за тунелно строителство, водно пречистване или рециклиране на отпадъци. Най-голямата бюрокрация поддържаше фонтана — Хари се срещна и с тримата чиновници, прикрепени към него. Разбира се, съществуваха и други населени комплекси на планетата, които вероятно имаха някаква по-формална управленска структура. Ортис си спомни казаното от Нанси Кунео за някаква среща с кмета на Солис Планум. В списъка на важните клечки името му беше отбелязано с червена звездичка. Вероятно бе говорител на целия Южен район. И все пак, събитието тази вечер изглежда бе посветено на бакалите и хотелиерите. Тези хора или нямаха интереси към проекта Каньонланд, или го приемаха с недоверие — като източник на търговска конкуренция. Сякаш се чувстваха длъжни да се сражават за всяко пени с един нов град, намиращ се на поне 3000 километра от тях. Тъжни тесногръди хора.
Ортис отпи от джина с тоник и започна да наблюдава тълпата. Това бе най-забавното нещо от дипломатическите му функции — да гледа как хората се разделяха по двойки и да отгатва кой в чие легло ще завърши вечерта. Постепенно, съдейки по вълнението на тълпата, той усети едно по-канализирано движение. Реакцията на хората напомняше следата, оставена от летящ електрон в Уилсънова камера — Ортис виждаше ефекта, но не и истинската му причина. След малко възелът от тела се разплете, за да направи път на Нанси Кунео и една млада жена, които идваха към него. Тя беше електронът. Определено!