Не беше точно лицето й — то не беше нищо особено — а по-скоро целия й външен вид. Беше облечена в рокля от чист найлон с цвят на малинов сироп, която започваше от зърната на гърдите й и стигаше до някакви си четири сантиметра под чатала й. Предположи, че единственото нещо, което поддържаше дрехата на мястото й, бе силното статично електричество. Той бързо се обзаложи със себе си, че жената няма да е в състояние да седне през цялата вечер — не и ако държи да остане лейди. Този бърз и практичен поглед му подсказа, че облеклото струва около 100 Нови за грам. Струваше си. Ортис беше виждал еротично бельо в съответните каталози, което беше далеч по-малко възбуждащо от дрехата й. Дори на тази възраст той чувстваше как соковете почват да текат по тялото му.
Нанси Кунео беше на практика невидима до младата жена. Внезапно истинската възраст на агента на Северна Зеландия, за която Ортис знаеше, че е значителна, стана явна. Не помагаше дори перуката с червени къдри, която бе избрала за вечерта. Защо всеки оплешивял след промяната на вятъра, породена от изпитанията на остров Раул, имаше толкова непоносим вкус към косите? Кунео засилваше катастрофалния си вид и с една официална дреха, която имаше маншети и подплънки на възможно най-неподходящите места. Ако не бе потънала в абсолютното затъмнение от блясъка на момичето в малиновата дреха, щеше да изглежда като градински гном.
— Хари! Трябва да те запозная с един човек — поздрави го Кунео.
— Нанси!
— Това е Деметра Кафлън, от Суверенната държава Тексахома. Внучка на Алвин Бертранд Кафлън.
— О, нима? Познавам стария Алвин. Много пъти сме кръстосвали шпаги по време на сесиите на Генералната Асамблея.
— А това, Деметра, е Хари Ортис — главен анализатор в Агенцията за икономическо развитие на Нова Зеландия.
— Наистина? — попита младата жена. С нейния югозападен каубойски акцент думата прозвуча като „стана“. А частичното налягане на хелия, с който марсианците пълнеха своите катакомби, я преиначи като „стаанааа“. Но Ортис схвана значението. — Какво анализирате? — продължи тя.
— О, икономическите фактори, паричните потоци, политическите предимства. Всичко, което обикновено се прави с помощта на компютър.
— Вие с Деметра имате нещо общо — заключи Кунео като се подсмихваше и след това кратко въведение просто се отдалечи.
Ортис и Кафлън изгледаха гърба й и после се обърнаха един към друг. Хари не можеше да си представи какво общо има помежду им, освен желанието му да си свали дрехите, да я повали на пода и да я обладае пред всички. Но не беше сигурен, че Деметра споделя желанието му.
— Ако се съди по репликата на Кунео — мина в настъпление Деметра, — явно допирните ни точки са компютрите.
Той я изгледа неразбиращо.
— Имам предвид, че вие работите с тях, нали?
— Всъщност никога не съм казвал такова нещо — отвърна Ортис. — Правя с главата си неща, които другите хора правят с машините. Мразя компютрите.
— И аз не ги харесвам.
— В наши дни това е доста рядко, особено пък да се случи така, че в един и същи град да се срещнат двама души, които не мислят за нашите силиконови приятели като за… приятели.
— Предполагам, че с мен невинаги е било така — каза бавно тя. — Поне не и преди инцидента.
— Какво се е случило? — той вложи нужната доза тревога в гласа си.
— Бях си поставила главата в автофризьор — знаете какво е това, нали?
— Разбира се.
— Машината внезапно се повреди. Ножиците пробиха в главата ми дупка, през която можеше да се провре монета.
Ортис плъзна поглед покрай плитката от кестенява коса, спускаща се по голия й гръб. Явно по лицето му премина съмнение, защото тя бързо поясни:
— Беше преди повече от година. От тогава не съм позволявала на никой да ме докосва по главата. Винаги си мия сама косата и не бих разрешила на никоя машина да се приближи дори с гребен към нея. Както и да е, ножиците ми причиниха мозъчна травма, или поне така ми казаха. Предимно моторни функции и загуба на слух, но всичко е възстановено. Знаете какви технологии съществуват в наши дни — за матрична и тъканна трансплантация. Имам толкова много жици в главата си, че трябва да се крия при гръмотевични бури.
— Наистина?! — той осъзна, че също каза „стаааа“. — Използвах „скуба“ край Малкия Бариерен остров в Протока Хауроки…
— Извинете, какво означава „скуба“?
— Самоподдържащ се подводен апарат за дишане — нещо като акваланг. Представлява рециклатор, който генерира кислород от въглеродния двуокис и водната пара, получени от издишването. Та значи, аз съм на дълбочина от около четирийсет метра, когато проклетият чип внезапно подлудя. Модулът започна да произвежда въглероден окис вместо кислород, въпреки че досега никой не е разбрал как е станало това. Притъмня ми и отпътувах в страната на сънищата, когато цялото оборудване отказа. Внезапно се оказах в състояние на свободно издигане, оставяйки мехури след себе си.