— Мерзко! — каза тя със страхопочитание. Или както прозвуча — „мазно“.
— За щастие приятелите ми ме видяха, че изплувам и изпратиха сонограма към повърхността. Когато лодката най-сетне ме прибра, бях се удвоил заради декомпресията — главата ми се беше увила около коленете и целият бях посинял. С две думи — бях се удавил.
— Изглеждате ми доста жив.
— Да, но по-голямата част от мозъка ми, или поне церебралния кортекс, беше умъртвен от комбинацията на отравяне с въглероден окис и липсата на кислород. Главата ми е пълна с железария, както и вашата.
— И вие решавате компютърни проблеми с нея?
— Ами… — Ортис се поколеба. — Умението е все още там. Наистина не обичам компютрите.
— Аз също.
— Не е само заради тези проклети неща в черепа…
— А по-скоро съзнанието, че те са виновни за всичко.
— Точно така. Те не са безпогрешни.
— Не мисля, че някога са били — тя го дари с усмивка.
Май наистина имаха нещо общо. Ортис се възхити от проницателността на Кунео. Като всеки добър агент, тя притежаваше пълна информация за всеки около нея. Внезапно се зачуди какво ли може да изрови за красивата внучка на Алвин Бертранд. Или може би ще открие сам?
— Да ви поръчам ли едно питие? — попита той.
— Разбира се, като вашето.
Когато Деметра се прибра в стаята си, откри, че по терминала я очаква съобщение от Грегор Вайс. За щастие текстът беше на ясен език, тъй като Сладуранката я нямаше, за да преведе странните му кодове. Гривната й бе захвърлена някъде в жилищните коридори на ниво две и някой сигурно вече я бе прибрал заради ценността на метала.
„Съжалявам, Деметра, но не можем да удовлетворим молбата ти за промяна на плана. Дядо ти каза, че не е в състояние да ти осигури транспорт за връщане на Земята по-рано от ангажирания ти полет. Така че се отпусни, разгледай забележителностите и се забавлявай!“
Това беше всичко. Без състрадание. Без гъделичкане под брадичката. Просто „върши си работата“. Тонът подсказваше, че Грегор е уморен от нейното хленчене, особено при пълното й назначение и с тлъстата сметка на нейно име, докато други, много по-добри агенти, трябваше да се потят в места като Ню Йорк и Мексико Сити.
Както и да е, Деметра вече не се интересуваше от предварителното си завръщане. Тя бе преодоляла меланхолията от предишния ден. През последното денонощие бе наела като свой нов агент една жива легенда, беше си уговорила вечеря с най-атрактивния неангажиран мъж в Тарсис Монтс и бе завладяла твърди позиции пред главата на северозеландската търговска делегация.
Нещата определено се оправяха.
Глава 12
Валхала
Деметра се чудеше дали да облече новата си рокля за вечерята с Лоул. От една страна, дори след едно обличане дрехата вече не бе толкова нова, а може би вече имаше някое леке или нещо подобно. Да не говорим за гънките. Вярно, можеше лесно да я изпере — щеше да й отнеме само две минути и още три за изсъхването. От друга страна, роклята бе неудобна за носене. Облечена в нея, трябваше всеки момент да внимава как ходи, а като сяда, да държи краката си прибрани и да си гълта корема. Гащеризоните й бяха далеч по-удобни и по-лесни за носене. За съжаление, Лоул вече я бе виждал с тях, и то няколко пъти. Беше се обличала с всички разцветки от гардероба си — виолетови, лавандулови и сиви, със или без цветовете на войната. Време беше да му покаже нещо ново. Но беше лудост тази малка рокля, която струваше безбожно скъпо, да бъде облечена само веднъж и след това забравена.
Като тегли чертата, Деметра разбра, че въобще не бе сигурна дали желае реакцията, която дрехата сигурно щеше да предизвика.
Или може би я искаше.
Накрая облече роклята.
В момента, в който видя Деметра, Лоул почувства сърцебиене и слабост в стомаха и коленете. Той знаеше, че тя е привлекателно младо момиче, умна и непредсказуема. Нямаше сдържаността и резервираната грация, която го бе привлякла към Елън. Кафлън цялата бе енергия и остроумие — по един съвсем момчешки начин и затова я възприемаше като приятел, като сестра. До момента, в който тя пристъпи към него, обляна в златистата светлина на хотелското фоайе. Носеше следващото нещо след нищото — блестяща коприна или сатен, или както го наричаха там. Розово-пурпурният материал съответстваше на цвета на устните й, които бяха яркочервени, в пълен контраст с бялата й кожа. Плодово оцветени, такива бяха. А зелените й очи изглеждаха като крехки малки листа, закрепени на малиново стебло. По дяволите, тя вече караше Митсуно да се чувства като поет.