— Да.
— Опитах се да ти се обадя. Никъде не получих отговор. Търсех те навсякъде. Никой не можеше да те открие.
— Бях на гости при един приятел.
— Той няма ли терминал?
— Ние… не го бяхме включили.
— Това е невероятно. Исках да говоря с теб.
— О? За какво?
Лицето му моментално застина: школник Буда, хванат в лъжа. Долната му устна увисна, клепачите се затвориха, раменете се отпуснаха. Въпреки че объркването на Сун продължи не повече от половин секунда, Деметра го забеляза. За по-малко от миг той се взе в ръце и лицето му светна.
— Да говоря с теб за новия екип на С-Зелите.
— Срещнах ги вече — отвърна тя. — Какво за тях?
Пауза.
— Мислиш ли, че те представляват опасност за нашите позиции?
— И ти си ме търсил, за да ми зададеш този въпрос? Кога? Посред нощ?
— Беше два часа. Спах лошо.
— Нечиста съвест?
— Не. Грижа за теб, скъпа.
— Мога да се грижа за себе си.
— Тези северозеландци не са това, за което се представят, а така също и проектът им за развитие на Каньонланд не е това, което изглежда.
— Предполага се, че това е новост?
— Искам само да ти помогна. Защо не се заинтересуваш от новата им орбитална енергийна станция? Ще видиш, че е много по-голяма, с три пъти по-голям капацитет, отколкото е предвидената енергийна консумация. Това е факт, който не можеш да провериш по никой обществен източник, но ти го предоставям, за да циментираме нашия съюз.
Сун се обърна леко, повдигна брадичката си и се загледа встрани. За момент й заприлича на благосклонен Буда, неотправящ заклинания и непризоваващ към нищо. Разговорливият шпионин от предната им среща бе изличен.
— Е, оценявам помощта ти — думите й прозвучаха неубедително дори на нея.
Тя забеляза, че с всяко издишване, очите на Сун премигваха и го издаваха. Те се преместваха встрани, пълзяха по откритата й плът, преценяваха, вкусваха, измерваха цепките и следите от това, което не можеха да достигнат, но си го представяха открито.
— Трябва да вървя — внезапно каза Деметра и се отправи към вратата. Изтри дланите си, за да премахне потта по тях и насочи поглед към ключалката. Кореецът се изправи и тръгна към нея.
— Мога и сама да си отворя — Деметра се обърна отбранително.
Сун Ил Сук спря в средата на фоайето. Протегна ръце, а на лицето му се появи нещо като усмивка.
— Наистина, не обичам европейските жени — излъга той.
— Чудесно, приятна сутрин. И… ъъ… благодаря за съвета.
Той кимна, обърна се и се затътри надолу по коридора.
Деметра влезе в стаята си и тресна вратата след себе си. Чудеше се колко ли дълго трябва да чака, за да е сигурна, че наистина си е тръгнал, преди да посмее да се втурне в общата хотелска баня за дълъг, дълъг душ. И да са проклети ограниченията.
Деметра си взе препечено хлебче „багел“ — това бе един от малкото хлябове, който марсианците наистина правеха добре — и го намаза с нерафинирано олио, което беше емулгирано и дори леко жълтееше. Но това, което в действителност искаше, бе огромно парче топено сирене, пушена сьомга с малко лук и други подправки. Мммм… Бедата бе, че на Марс нямаше риба, освен няколко експериментални шарана в хидрологичната лаборатория, а и те бяха напълно недостъпни, докато не се попълнеше генетичния им фонд. А лукът, който колонистите отглеждаха, беше от дългия земен вид — не големите пурпурни глави от Бермуда, за които тя копнееше. Нямаше и макови семенца върху хляба й.
— Ето ви, Деметра!
Тя се огледа и неволно разля чая си. Течността се просмука веднага и върху бялата покривка се образува тъмнокафяво петно.
— По дяволите — извика Деметра и взе салфетка, за да изтрие поразията.
— Ужасно съжалявам — каза Хари Ортис. Той се опита да помогне, изваждайки носната си кърпа, но тя го спря. — Май ви стреснах — добави той извинително.
— Много сте прав.
— Не съм искал. Но, разбирате ли, търсех ви навсякъде, бях шокиран да разбера…
— Исусе! И вие ли? — намръщи се Деметра.
— Извинете?
— Изкарах една нощ без бавачката си и всички са разлаяли кучетата. — Деметра се зачуди какво всъщност става и дали тази среща бе случайна. — Защо не оставихте съобщение в стаята ми?
— Вие не си бяхте в стаята. Дори не и в околностите на хотела. — Той си позволи волността да седне без покана на свободния стол срещу нея, избягвайки капещия край на покривката. Ортис повдигна порцелановия чайник и го наклони към чашата й. — Още чай?