— Да, моля… Знаете, че се обаждам, Хари. Какво е било толкова належащо, че не е могло да почака?
Лицето му придоби замислено изражение. Чаят бълбукаше от наведения чайник и заплашваше да препълни чашата.
— Хей?
— О, извинявай, просто размишлявах.
— Искал си да ме видиш? Снощи?
— Да, отнасяше се за твоя план, по-точно за плана на Тексахомската корпорация за развитие на Марс, за тераформиране на планетата. Ще разруши атмосферата, нали знаеш?
— Да не говорим, че ще наводни някои от ниските долини. Като вашия проект в Каньонланд — добави тя отчетливо.
— Това е най-малкото. Разбиването на астероида си е чиста лудост. Резки промени, като тази, ще са смъртоносни за по-голямата част от крехкия и несигурен живот на Марс. Човешките колонии ще бъдат разрушени от нестабилността.
Деметра реши, че може да остави да я въвлекат в спекулации.
— Защо? Всичките са вкопани в земята и са здраво запечатани. Ще издържат постепенната промяна на атмосферното налягане и състав, които ще се изменят в продължение на няколко месеца. Повече прах в атмосферата — ако това е възможно — и малко повече водна пара. Ключалките ще издържат.
— Не забравяй ветровете. Увеличената влага и съдържанието на частици при сегашния глобален модел ще умножат многократно общата кинетичната енергия. Помисли и за марсианската икономика, която е на повърхността, имам предвид куполите от лека пластмаса. Източването на газ, отглеждането на растения, търсене на минерали, това са само няколко от функциите им. Всичко ще изчезне с прилагането на астероидната схема.
— Добре де, но тя е още в стадий на обсъждане — Деметра изсумтя. — Просто една идея.
— Лоша идея. Тераформирането на Марс ще погълне много усилия, а резултатите няма да бъдат положителни. Да не говорим за опасностите. И двамата знаем това.
— Но може да накара Земята отново да се заинтересува от Марс.
— Като рискуваме 100% от добрата воля, която вече сме изградили с хората тук?
— Затова ли екипът ви бе изпратен с такава скорост? Да защитавате от нас — лудите, хвърлящи астероиди тексахомци — вашият проект в Долината?
— Ни най-малко. Просто трябваше да доизясним някои точки в преговорите.
— О? — Кафлън наостри уши. — Преговори с кого?
— Как с кого? С правителството.
— Има ли такова?
— Моля… — Ортис взе една от нейните филийки и започна да размазва жълтеникавия маргарин, когато ножът се хлъзна по кокалчето му. Той погледна раната и замислено я облиза. — Какво имаш предвид?
— Вече сте видели положението тук. Това място на практика си върви от само себе си. Всеки е прекалено зает да си оправя живота и не може да си позволи да се ангажира с по-висши форми на управление. И от един добър източник разбрах, че те нямат време да се занимават с дипломати и дипломация. Така че с кого бихте могли да се срещнете?
— Има кмет в една от тези колонии — отговори отбранително Ортис.
— В Солис Планум? Тя е фигурант. Прерязва лентите на новите тунели и държи речи в защита на филтрацията на въздуха. Има бюджет от 5000 Нови на година, за да поддържа търговската палата. Това е всичко. Опитайте се да сключите сделка с нея и ще видите как ще ви насочи обратно към хората, които са я поставили в кабинета.
— Вие опитахте ли?
— Не, просто си знам домашното. Людмила Петровна не прави нито един ход без директното одобрение на избирателите си.
— Тогава е просто. Ще се явим пред електората. Ще започнем кампания за връзки с обществеността, ще оформим мнението на…
— Няма да стане. Няма „електорат“. В Солис Планум не е имало избори от двайсет години.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ортис, като все още изглеждаше спокоен.
— Вие сте довели доста хора тук, нали? И планирате да преговаряте с марсианците? Само че няма с кого да седнете на една маса. Страшно дълъг е пътят, за да си струва екскурзията. — Деметра си помисли за Нанси Кунео, която бе пристигнала само ден-два след нея и немного преди неофициалния антураж на Хари. Защо изведнъж всички се стълпиха тук? — Толкова ли ви е зле разузнаването, не знаехте ли тези неща?
— Ние… — започна бавно Хари. Твърде бавно. — … бяхме принудени да повярваме, че ще бъдат направени съответните приготовления.