Късната солидна закуска във фалшивото Санкт Петербургско бистро се беше превърнала в навик за Деметра. То беше и място, където можеше да държи под око своите съперници или побратими, или както се наричат шпионите, които прекарват повечето време в сблъсъци един с друг, отколкото да дълбаят правителствени тайни. Механичният управител на заведението едва я бе настанил, когато Нанси Кунео се натресе на масата й.
— Опита ли вече хайвера, скъпа?
Деметра изобрази най-приятелската си усмивка.
— Направен от истински рибешки яйца?
— Разбира се, че не — Кунео започна да изучава екрана с менюто. — Но протеиновото съдържание е същото. Добро е за кожата, или поне така казват. — Тя погледна към чакащата машина. — Чай, пожалуйста.
Сервитьорът бипна и се затътри обратно.
— На моята възраст — продължи Нанси — единственото, което мога да пия, е черен чай. Ако сложа нещо в него — лимон, сметана, драмбуйе — стомахът ми пламва като римска свещ.
— Съжалявам — отвърна Деметра и запамети информацията като възможност при опит за убийство. — Римска… какво каза?
— Вид огниво, мила. Отпреди твоето време… Не ме гледай така, аз съм много стара.
— О, не… — излъга Деметра.
— О, да! С годините навсякъде съм разпиляла части и парчета от мен. Липсите са запълнени с технология — кръпки изкуствена кожа тук, малко електроника там. Напоследък да си ме виждала да се затичвам?
— Не — Деметра изучаваше менюто и звънна на сервитьора. До нея се приближи един подобен на цистерна робот на колела и тя поръча препечена филия с масло, конфитюр с какъвто и да е аромат, стига на цвят да е червен, и кафе с много сметана и захар.
— Наистина — отвърна Кунео, — започвам да заеквам и да се треса. Трябва да е от смущения от електрониката в тунелите.
— Смущения?
— Разбира се. Електронни сензори на всеки два метра по стените, обществени кибернетични терминали на всеки ъгъл, интелигентни машини, като нашия приятел тук — тя посочи сервитьора, — те просто побъркват въздуха от емисии… Какво ли не бих дала за място с някакво екраниране. Място, където да си поема дъх и да се отпусна.
— Разходете се навън.
— Там е още по-зле. Какво ще кажеш за предавателите, микровълновите полета, слънчевите петна? Не, само ако имаше някакво място тук, под земята, което да бъде напълно изолирано. — За да подчертае думите си, тя сложи ръка на гърдите, като умиращата Камила.
— Съжалявам. Но ако чуя за подобно място, ще ви осведомя.
— Толкова ми е приятно с теб, скъпа.
Този път Джори не си направи труда да имитира ремонт, докато чакаше Деметра пред вратата. Вероятно тя щеше да се върне и той възнамеряваше да я пресрещне, когато се появи.
Като креол, имаше пълен контрол върху чувството за време. Можеше да го забързва или забавя според нуждите си. Така че от субективна гледна точка, за него нямаше значение кога тя ще мине оттам. Джори щеше да чака със същото търпение, независимо дали му остават още десетина минути или 48 часа. За щастие на пешеходния трафик в коридора на Златен Лотос, Деметра се появи по-рано.
— Деметра! — каза той, използвайки силата на всичките си звукови схеми.
— А, Джори! — Но изражението й никак не беше ентусиазирано.
— Липсваше ми, Деметра.
— Знам. Но нещата… се промениха.
— Наистина ми липсваше.
Проклятие, помисли си той, пак не намираше правилните думи.
— Може би не трябва да се виждаме толкова често — каза тя бързо. — Малко се… разпалихме. Имам нужда първо да опозная човека, преди да… знаеш. Стигнахме твърде далече…
— Не ти ли хареса моето място? Не беше ли достатъчно уединено?
— Какво искаш да…?
— Ако има някакво място, където би желала да го направиш, изолирано, с по-малко намеса отвън, само ми кажи. Ще отида навсякъде с теб. Знаеш това.
— Джори… — лицето й помръкна.
Ден Острайхър усети как отказът й го залива като вълни от инфрачервената жега на една догаряща връзка.
— Съжалявам — каза той, отстъпвайки. — Аз просто се нуждаех…
— Знам, Джори. Но аз не съм момичето, от което се нуждаеш. Повярвай ми.
Младият креол сложи ръка пред очите си, обърна се и побягна по коридора. Въпреки че жлезите за сълзи бяха отдавна ампутирани, той усещаше налягането, надигащо се в главата му. Едва успя да завие при следващия шестостен, без да се забие в стената.