След като Ат паркира самохода, Лоул събра геологичните проби и се запъти към задната част на превозното средство. Шлюзът се отвори, а там стоеше Деметра.
— Имате дупка в организацията — обяви тя.
Митсуно потисна желанието си да я попита какво има предвид. Вместо това погледна вечно присъстващата видеокамера над главата му и микрофона на стената зад него.
— Хайде да пийнем нещо — предложи той.
— Сериозно ти говоря, Лоул.
— Аз също.
Той я хвана подръка и тръгна надолу по рампата към тунелния комплекс. Може би ако накара Деметра да се движи, мрежата няма да ги проследи, да анализира нещата, които е казала и следователно да научи нещо съмнително. Хоплити беше едно ниво надолу и съвсем естествено бе да отидат там.
— Досега двама души се обърнаха към мен за…
— Кой? — прекъсна я той.
— Нанси Кунео от Северна Зеландия, всъщност платен шпионин в тяхната организация за икономическо развитие, и нашият приятел Джори.
— Какво искаха?
— Да разберат дали мога да им осигуря някакво уединено място. Кунео даже спомена радиосмущенията. Някой от вашата бунтовническа група има доста бъбрива уста.
— Не и откакто говорихме снощи — контрира я Митсуно, пресмятайки времето наум.
— Не знам. Всичко е много объркано.
Бяха стигнали пред вратата на Хоплити, а щом веднъж влезеха, наблюдението на мрежата щеше да е непрекъснато.
— Виж — каза той бързо, — защо не поканиш Джори да дойде в тайната стая? Утре вечер ще е добре.
— Да го поканя? Но вие не искате…
— Кажи му, че ще има купон. Той обича купоните.
— Но… — Деметра сбърчи вежди, опитвайки се да разбере.
— Просто го направи. Джори е стар приятел.
— Добре, но аз си мислех…
— Пристигнахме — обяви Митсуно, променяйки темата. — Ще се обадя на Ат да каже на Елън, че ще я чакаме тук. Гладна ли си?
Глава 16
Фалшиви мозъци
— Тук е влажно.
Деметра чуваше стъпките на креола зад себе си по пътеката — леки и безшумни като на танцьор.
— Влагата ще повреди ли системите ти? — попита тя.
— Не, бил съм и на много по-лоши места.
— Добре.
Както предположи Лоул, не представляваше проблем да убеди Джори да дойде в тайната стая. Веднъж установила с него контакт чрез мрежата, той бе повече от щастлив да я срещне където и да е, когато и да е. Така че тя му определи среща в един тунелен възел, недалеч от резервоарите и той бе там много преди нея.
Приближавайки вратата, Деметра чу шум, който надделяваше над капещата вода — множество гласове, смесени и ехтящи в малкото тясно място. Джори се дръпна преди тя да е в състояние да идентифицира звука.
— Хей! Аз си мислех, че желаеш да се уединим!
— Всичко е наред. Лоул прави някакъв купон.
— Но нали щяхме да сме заедно?
— Ние сме пак заедно.
— Имах предвид сами.
Деметра протегна ръка, хвана го за китката и го повлече към вратата. Почука. Вратата се отвори със скърцане и Деметра надникна в осветената вътрешност на тайната стая. Мебелите бяха преместени до стената, за да се освободи място. Тя бързо преброи около половин дузина лица заедно с Лоул, стоящ сред тях. Елън също бе там, както и д-р Лий. Другите не ги познаваше.
— Здрасти на всички! Това е Джори — тя се обърна към нещастния си придружител. — Джори, познаваш Елън и Лоул. Всички останали…
— Здравей, Джори! — избоботи един от непознатите мъже, като се приближи към него и протегна огромната си ръка. Той беше добре сложен и прекалено атлетичен за марсианец. Деметра си помисли, че или е пиян, или дрогиран.
С бързината на атакуваща змия, той удари креола в центъра на гръдния кош и го накара да се превие. Преди някой да може да реагира, същата ръка се издигна почти до тавана и прие формата на падащо острие на брадва…
— Не по главата! — предупреди Елън зад него.
… и се приземи върху врата на Джори.
Креолът се срути като торба картофи.
— Исусе — промълви Деметра. — Защо искате да…
Но мъжът вече се отдалечаваше, разтривайки ръка. Други двама се отделиха от тълпата — единият беше Уей Ликсин — и вдигнаха проснатото тяло. Д-р Лий притисна два пръста в основата на врата на Джори, кимна и махна на втория да сложи черна качулка върху главата на креола. Затътриха го до далечния край на стаята, повдигнаха завесата и го вкараха вътре.