Деметра се обърна и погледна Лоул в очите.
— Но защо? Защо трябваше да му разказвам разни врели-некипели.
Митсуно поклати глава.
— Познавам Джори, щеше да стане подозрителен. Ако не той, то машините, които го контролират.
— Ще го убиете ли?
— О, не! — успокои я Елън като се приближи и прегърна Деметра. — Нужен ни е. Той ще е нашата връзка с мрежата. Нашият интерфейс. Докато е в безсъзнание, мисля, че ще можем да заобиколим мрежовото програмиране чак до сърцевината на неговата операционна система.
— Защо трябваше да го удряте така? Не можахте ли да използвате хапчета или нещо друго?
Елън поклати глава.
— Неговият метаболизъм е по-особен, Деметра. Той е подготвен за излагане на много различни и неуловими отрови по повърхността на нашата планета. Освен това с електронните му стимулации можехме да го убием, ако се бяхме опитали да го приспим по химически път.
— А сега какво?
— В момента — Сорбел се обърна към вътрешния тунел — ще пристъпим към една малка мозъчна хирургия. Искаш ли да гледаш?
— Не! — инстинктивно извика Деметра. След това размисли. Въпреки недодяланите му маниери, Джори беше нейният първи приятел на Марс. За нея той бе като загубеното й хроно, Сладурчето. Млад, енергичен и напълно предвидим. Въпреки че имаше доверие на Елън и бе наполовина влюбена в Лоул, тя чувстваше студенина в гласовете им, когато говореха за Джори. Някой бе длъжен да стои до него и да го пази. Този някой беше тя. — Да… имах предвид… искам да помогна.
— Добре — каза Елън и я изгледа твърдо и продължително. — Да поседнем, докато го приготвят.
Д-р Уей Ликсин разучаваше хирургичните инструменти, подредени върху стерилната хартия на една количка до висящата глава на креола. Беше наясно с различните по големина и вид скалпели, кардата с игли и полимерните конци, скобите за зашиване, резачките за кости и сухожилия, лазерния хемостат. По-непознати му бяха инструментите за кибернетичната част на предстоящата процедура — логични проби, чипови екстрактори, дигитални мултиметри, бижутерски отвертки и точков поялник.
Въпреки че никога досега не беше работил върху цял киборг, д-р Ликсин знаеше основните принципи — трябваше да поддържа целостта на схемите, волтажа, охлаждането, както и кръвното налягане, хематокрита и електролитния баланс. Както и при всеки човешки пациент, стерилността бе от жизненоважно значение, но щеше да му се наложи да работи без ултравиолетово поле. Твърде много чипове, програмиращи паметта му, бяха податливи към изтриване от тази част на радиационния спектър. Анестезията щеше да е въпрос не само на вкарване на опиати в кръвния поток, но и на бързо откриване и заземяване на подходящите чипове в сензорната мрежа на креола.
Д-р Лий беше изучил всичко за операцията през последните четиринайсет часа — откакто Лоул Митсуно го информира за великолепната възможност, която Кафлън им предоставяше. Това, което най-много тревожеше доктора бе, че ще се наложи да работи без поддръжката на компютъра, който управляваше масата за прегледи в офиса му, отговаряше за ултразвука и наблюдаваше пациента, за диагнозите и експертните съвети по процедурите, за медицинските му записки и дозировката на медикаментите. Всичко това бе контролирано от мрежата и тясно свързано с нейните бази данни и ешелони от дълго събирани знания. Без масата, д-р Лий щеше да действа слепешката, разчитайки единствено на своя опит и сръчността на ръцете си.
Дали ще е достатъчно?
Разбира се, зад него се намираше онази груба машинария. Според Елън, Лета имаше достатъчно мозъчна мощ, но й липсваха програмите и периферията, които да му помагат. Освен това машината бе предназначена за други цели.
Елън забеляза, че се колебае. Тя не го докосна, заради стерилността, а застана близо до него и го погледна твърдо над зелената маска.
— Време е да започваме, Лий.
Той кимна и отново се обърна към количката с инструменти. Вдигна един скалпел с назъбено острие и го насочи към плешивата глава на Джори. Помисли си, че за пръв път разрязва пациент, без да има намерение да го лекува. Но Елън и Лоул дълго го бяха убеждавали, че Джори не е негов пациент.
Когато двамата конспиратори дискутираха възможността за тази операция, д-р Лий отказа. Той не протестираше против самото убийство — играта бе стигнала твърде далеч. Да се отстрани едно прекалено любопитно приятелче беше едно — бе вършил и по-лоши неща. Съвсем друго бе това медицинско вмешателство, съзнателно проведено при пълна липса на санитарни условия. Още повече, онова, което д-р Лий се канеше да извърши, беше нещо като терапевтичен вандализъм, един вид грабеж с взлом.