— По дяволите! Дръжте го!
— Опитвам се.
— Не се опитвай, а го направи! — изръмжа Ликсин.
Но гневът му вече бе минал и той отново насочи вниманието си към пациента. Тревожеше се, че преместването на малката сребърна кутия може да докосне някой от електродите, да причини късо в имплантираните схеми или да ги разкъса и отклони от прилежащата им ганглия. Ако сериозно се бе замислил за живота на креола и възнамеряваше да осигури функционирането му и след операцията, възможността да причини подобни вреди щеше да го тревожи много повече.
Когато кутията беше поставена на определеното място, Ликсин взе в едната си ръка пинсета и най-малката отвертка в другата и започна да отваря кутията. Един след друг малките сребърни винтове излизаха от гнездата си и той ги поставяше до костното парче. Когато капакът беше освободен, Лий го прихвана с пинсетата и го махна. Отдолу имаше зелена лепенка с компоненти, прикрепени към повърхността — приличаха на малки шоколадови капки върху ванилов сладолед.
— Кои се преместват? — попита той.
Елън се наведе към него.
— Това не е комуникационният модул — отбеляза тя.
— Не, това е сензорният. За болката. Да свършим първо с гадните неща.
— Добре… ъъъ… — Сорбел прегледа набързо собствените си скици.
— Извади A-5 и B-11 — каза тя. — Ще свърши работа.
— Не са номерирани.
— Ето — Елън постави пред него бележника си.
— Втори отляво, четвърти ред — потвърди той гласно. — И трети отдясно, шести ред.
Уей взе поялника, насочи го към малките черни точки и натисна спусъка. Последва облаче дим и докторът извади първия компонент с пинсетата. След миг и вторият беше освободен. За проверка Лий докосна откритата тъкан с все още горещия връх на поялника, оставяйки тънка овъглена линия. Джори лежеше на масата като труп.
— Можеш да го освободиш, Деметра.
— Мъртъв ли е? — попита тя ужасено.
— О, не! Просто спи много дълбоко.
— Много ни помогна — каза Сорбел.
— Сега мога ли да си вървя?
— Разбира се, почти свършихме.
Деметра побърза да излезе от стаята.
Уей Ликсин се зае с втората кутия. След като я отвори и се разкриха вътрешните схеми, Сорбел му донесе чифт дълги екранирани кабели от машината на масата зад тях. Направиха стерилна проба и провериха къде трябва да се запоят в следващата лепенка. Още две облачета от сив дим, и първият етап от процедурата беше завършен.
Време бе да събудят Джори.
Деметра не си спомняше някога да е припадала.
Едно лято бе на гости в ранчото на Деди и спокойно наблюдаваше как ветеринарите жигосват кравите и слагат радиопазачи в техните големи клепнали уши. Дори беше помагала да връзват младите бикове и да ги кастрират. Седейки върху техните солидни гърбове, докато острите косми я бодяха през дъното на дънките й, Деметра мислеше, че се намира на върха на света. Ножовете проблясваха на слънчевата светлина, кръвта бликаше и тези неща не я безпокояха.
Но това беше преди да влезе в малката стаичка и да наблюдава как някой обелва черепа на мъжа, с когото е правила любов. Да гледа как се тресе като един от онези бикове и очевидно усеща всеки прорез. А после, когато раната се отвори и откри, че вътре е пълен с машинарии… й дойде много.
Деметра излетя от стаята, превърнала се в операционна, зелена като елф. Вън, в коридора, Лоул се опита да я спре, но когато видя колко е бледа, я посъветва да се прибере и да си легне. И, разбира се, да не казва нищо. Тя едва му кимна и се затича покрай откритите водни цистерни, опасявайки се да не повърне в тях.
Сега, намирайки се на сигурно в стаята си, Деметра се загърна в старата си хавлия и си сложи студена кърпа на челото. Лежейки в леглото, тя извърна глава към монитора в стаята.
— Терминал? Не приемай обаждания. Не ме безпокой. Не искам никого.
— Разбира се, мис.
Беше изгубил чувството си за време.
Джори — ако това все още бе неговото име — отново се ослуша за фоновия шум от главния часовник на мрежата. Не чу нищо. Нито часовника, нито разговорите на останалите групи от креоли и киборги, нито повиквателните от очакващите да се свържат с него. Нищо. Беше отрязан. За пръв път в своя живот като креол, той беше сам със себе си. Без поощряване. Без общество. Празно.